О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
ГР. София, 11.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.03.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова ч.гр.д. №1119/17 г., намира следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ч. Д. срещу въззивното определение на Апелативен съд София по ч.гр.д. №4944/16 г., с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по заведения от касатора срещу Г. В. и В. Г. отрицателен установителен иск. С иска се претендира да се установи, че ищецът няма към ответниците посочените парични задължения, произтичащи от договор за заем, сключен между него и ищцата Л. В. като заемополучатели и ответниците като заемодатели и обективиран в нот. акт №25/21.07.01 г. .
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по въпросите от предмета на спора:
1. Допустимо ли е прекратяване на производството по отношение на единия ищец, при условие, че има предходно съдебно решение с формирана сила на пресъдено нещо, но по наведено друго основание, различно от това по настоящото дело?
2.Допустимо ли е прекратяване на съдебното производство по отношение на единия ищец при условие, че има новонастъпили обстоятелства, въведени с отговора на исковата молба във връзка с настъпилата погасителна давност?
3. При положение, че двамата ищци в настоящото производство се намират в процесуалното положение на необходими другари, което следва от общото основание на предмета на делото – договорна ипотека, учредена срещу заем, на която почиват техните права и задължения по см. на чл.215 ГПК, следва ли по отношение на единия ищец да бъде прекратено съдебното производство?
Намира, че по тези въпроси въззивното определение противоречи на опр. по гр.д. №278/16 г. на четвърто г.о., по чл.288 ГПК и на опр. по ч.гр.д. №321/14 г. на четвърто г.о. на ВКС, по чл.274, ал.3 ГПК.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на производството по отрицателния установителен иск на касатора, конституиран като ищец, заедно с първоначалната ищца – бившата му съпруга Л. В., по нейно искане. Констатирано е, че с влязло в сила решение от 5.01.09 г. е отхвърлен искът на Ч. Д. срещу същите ответници по чл.179, ал.1 ЗЗД – за заличаване на договорна ипотека върху негов недвижим имот, учредена с посочения по-горе нот. акт №25/01 г. за обезпечаване на сключения между него и ответниците договор за заем, поради погасяване на задължението по договора. Въведеното от ищеца по това дело основание на искането му за заличаване на ипотеката е установяване на недължимостта на вземането на ответниците по същия договор. Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение за отхвърляне на иска на частния жалбоподател обхваща правопораждащите спорното право факти и преклудира както предявените и отречени с решението възражения срещу тези факти, така и непредявените възражения срещу тези факти. Фактическите основания, формулирани в исковата молба по настоящото дело, към която е присъединен ищецът –сега касатор, са преклудирани по отношение на него със силата на пресъдено нещо на решението по иска с пр. осн. чл.179, ал.1 ЗЗД. При формираната сила на пресъдено нещо между ищеца и ответниците за същия спор е недопустимо пререшаването му на осн. чл.299, ал.1 ГПК.
Поставените от касатора въпроси не съответстват на изводите на въззивния съд, който е приел, че фактическото основание на разрешения със СПН и на новопредявения отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането на ответниците съвпадат – претенцията и по разрешеното със СПН , и по настоящото дело е да се признае несъществуването на вземането на ответниците по договора за заем, поради плащане на дълга от трето лице. По отношение на ищеца тези твърдения като фактическо основание на иска му са разгледани с влязлото в сила решение. Обстоятелството, че заемът е предоставен на Ч. Д. и Л. В. не ги превръща в необходими другари в производството по иска, както е посочено в потвърденото от въззивния съд първоинст. определение. Само при необходимо другарство на страната на ищеца, което в случая не е налице, съвместната легитимация на другарите в процеса е предпоставка за допустимостта му. Затова поставените в изложението към частната жалба въпроси не представляват общо основание за допускане на обжалването, според разясненията в ТР №1/10 г., за което е възразил и ответникът по частната жалба Г. В…
Не се установяват и допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – определението по чл.288 ГПК не е практика на ВКС, според разясненото в ТР №1/19.02.10 г. и ТР №2/23.09.11 г. на ОСГТК, а представляващото такава практика опр. по чл.274, ал.3 ГПК е по различни от значимите за настоящото производство правни въпроси. Допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК въобще не са изложени и обосновани със специфичното им съдържание, посочено в цитираното по-горе ТР №1/2010 г.
В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че искането за заличаване на договорна ипотека се предхожда от установяване на погасяването на вземането, което тя обезпечава – р. по гр.д. №2196/97 г. на пето г.о.; искът за заличаване на ипотеката не е самостоятелен – той винаги е последица от спора за съществуване на вземането – р. по гр.д. №391/12 г. и р. по гр.д. №1759/10 г. на четвърто г.о. В опр. по т.д. №772/10 г. на второ т.о., приложено по първоинстанционното дело, също е прието, че в иска по чл.179 ЗЗД имплицитно се съдържа искът за установяване на погасяването на обезпеченото вземане. Изводите в обжалваното въззивно определение съответстват на цитираните по –горе решения на ВКС..
Спорът за съществуване на обезпеченото вземане, според въззивния и първоинстанционния съд е разрешен със сила на пресъдено нещо между касатора – ищец и ответниците по настоящото дело и повторното му разглеждане между същите страни е недопустимо. В този смисъл е цитираното от първоинстанционния съд опр. по ч.гр.д. №557/15 г. на второ г.о. на ВКС, по чл.274, ал.3 ГПК.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд София по ч.гр.д. №4944/16 г. от 28.11.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: