О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 482
ГР. София, 21.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.12.16 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова ч.гр.д. №4895/16 г., намира следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на София Г. срещу определение на Апелативен съд София по ч.гр.д. №873/16 г., с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по заведения от касаторката срещу [фирма], [населено място] иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 26 000 лв.- представлаващо законната лихва върху присъдената с решения по гр.д. №1139/11 г. на ВКС, трето г.о. главница от 27 100,46 лв., считано от момента на непозволеното увреждане – 26.07.01 г. до 21.04.06 г. – датата на завеждане на предходното гр.д. №742/06 г. на Врачански РС, от която по това дело с посочените решения на ВКС е присъдена законната лихва върху главницата.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че от значение за изхода на делото са два съществени процесуални въпроса, включени в предмета на спора, а именно: 1. За приложението на чл.299 ГПК / чл.224 ГПК, отм./. и 2. Недопустим ли е иск по чл.86 ЗЗД за законна лихва / до завеждане на иска/ върху присъдената част / 27 100 лв./ от претендираното обезщетение за непозволено увреждане /117 174 лв./, ако по воденото между същите страни предходно дело, на същото основание ищецът е предявил иск за мораторна лихва / от момента на увреждането до завеждане на иска/ в посочен размер /35 404 лв./ върху търсения пълен размер на обезщетението /117 174 лв../ и този иск със сила на пресъдено нещо не е уважен поради неоснователност? Според касатора първият от въпросите е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС, а вторият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като не е застъпен в съдебната практика.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват:
По първия от въпросите изводите на първоинстанционния и въззивния съд, обосновали прекратяване на производството по чл.299 ГПК, са съответни на цитираната практика на ВКС – между отхвърления със СПН иск за лихва за периода от увреждането до завеждане на предходното дело и предявения по настоящото дело иск за лихва за същия период е установено пълно тъждество на страните, основанието и петитума /по настоящото дело се претендира отново част от сумата, за която искът е отхвърлен с вл. в сила решение/.
Вторият въпрос излага същността на спора за допустимостта на производството по новозаведения иск и не може да се определи като правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК и като обща предпоставка за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. ВКС споделя извода на първоинстанциония и въззивния съд, че е без значение дали ищецът претендира лихвата като мораторна в размер на законната върху цялата главница / както е по предходното дело/ или като законна, дължима като обезщетение за забавено плащане на присъдената част от същата главница /както е по настоящото дело/. Едни и същи са характерът на главната претенция / обезщетение за пропуснати ползи/ и периодът, за който се претендира лихва за забавеното й плащане. Или предметът на новозаведеното и прекратено дело се включва в този на разрешеното със СПН дело, поради което изводът на въззивния съд за недопустимост на иска е съответен на формираната практика на ВКС –напр. р. по №2020/09 г. и р. по гр.д. №1625/14 г. на първо г.о.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд София по ч.гр.д.№ 873/16 г. от 5.07.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: