О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
Гр. София, 28.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 19.06.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №800/17 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], представляван от Г. Д. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №5199/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 25 000 лв. предявеният от Р. Д., починала и заместена от наследниците й Р. Д. и Методи Д., срещу касатора иск по чл.200 КТ – за обезщетяване на неимуществени вреди, нанесени на ищцата със смъртта на сина й А. Д., настъпила на 23.11.13 г., при установена по надлежния ред трудова злополука.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по въпроси от предмета на спора, свързани с определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД, кръга на подлежащите на обезщетяване лица, като се има предвид, че ищцата е майка на пострадалия, но той има и две деца, които са му законни наследници; със съпричиняването на вредите по чл.201, ал.2 КТ и определянето на степента му в случая, при категорично установената употреба на алкохол от пострадалия, която е единствена причина за настъпване на тр. злополука; със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато изводите му се припокриват с тези на първата инстанция.
Сочи, че първата и трета група въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС, а част от въпросите от втората група са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като не са разработени в конкретно постановена съдебна практика.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват:
Въззивният съд с препращане и към мотивите на първоинстанционния по чл.272 ГПК е приел, че ищцата е майка на пострадалия работник и като такава е в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени лично от нея от смъртта на сина й. В подкрепа на този извод се е позовал на т.2 от ППВС №4/61 г., според която при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост, без оглед на наследствените им права, а родителите на починалия, като най-близки негови родственици имат право на обезщетение за преживените морални страдания. По делото е установено, че ищцата, която е вдовица със здравословни проблеми, е била в най-близки отношения със своя син – пострадалия А. Д.. Той е бил единственият човек, който се е грижел за нея. Безспорно установено е обстоятелството, че той е починал на 23.11.2013 г. в резултат на увреждания при трудова злополука, по време на работата му при ответника. В процесния случай майката на пострадалия е преживяла трудно смъртта на сина си, който е бил нейна морална опора и подкрепа в живота. Изпитаните от ищцата морални страдания са тежки и са довели до изпадането й в депресия..
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, съдържаща се в ППВС № 4/ 1968 г., решение № 177 от 27.10.2009 г. по гр.дело № 14/ 2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 334 от 10.10.2012 г. по гр.дело № 1609/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Според тази практика справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие и се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип почива на индивидуалната преценка на моралните вреди, причинени на ищцата, като се имат предвид множество обстоятелства и взаимовръзки.
По възражението на работодателя за съпричиняване на злополуката от пострадалия с груба небрежност, поради установената употреба на алкохол, въззивният съд е приел, че според задължителната практика на ВКС – решение № 510 по гр. дело № 1923 за 2009 г. на ІV г.о., като „груба небрежност“ следва да се оцени поведение, при което пострадалият не полага дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. ВКС в задължителната си практика /решение № 551 по гр.дело № 64/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о./ приема още, че употребата на алкохол по време на работа представлява нарушение на трудовата дисциплина, като тежестта на нарушението зависи от отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Безусловният извод за осъществяване на нарушение на трудовата дисциплина в случай на употреба на алкохол в работно време, съчетан с характера на осъществяваната работа, явната възможност от настъпване на трудова злополука поради нарушаване на правилата за безопасност на труда и лекомисленото предвиждане на пострадалия, че може да предотврати настъпването й, довеждат до заключение за липса на полагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил. По тези съображения е безспорно, че наличието на алкохол в кръвта на пострадалия, вследствие на нарушаване на задълженията по чл. 126, т.2 от КТ, следва да бъде преценявано в контекста на чл. 201, ал.2 от КТ. Употребените от пострадалия към момента на злополуката количества алкохол са довели до тежко алкохолно опиянение, поради което следва да се приеме, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат със своята груба небрежност по см. на чл.201, ал.2 КТ.Степента на съпричиняване е определена на 50%, като възражението на ответника, че степента на съпричиняване от страна на пострадалия е в значително по-висока степен -100 %, е прието за неоснователно.
За понесените от ищцата морални страдания, според въззивния съд по справедливост следва да й бъде определено обезщетение в размер на 50000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. След приспадане на осн. чл.201, ал.2 КТ на процента на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия /50%/, обезщетението възлиза на 25 000 лв., както го е определил и присъдил първоинстанционният съд.
При тези решаващи изводи на въззивния съд по съществото на спора, въпросите от първата и третата група са разрешени в съответствие с цитираната от касатора и във въззивното решение практика на ВКС. Интензитетът и тежестта на моралните вреди са конкретни за всеки отделен случай, според обстоятелствата на случая – ППВС №4/68 г. В процесния случай е отчетено това, че ищцата/ род. през 1938 г./ е болна, сама, живяла е в отделно домакинство, както сочи и касаторът, и за нея се е грижил единствено пострадалият. Присъждането на различни по размер обезщетения в различни случаи не представлява противоречие с цитираната практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Въззивният съд, макар да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, които споделя, е изложил и свои подробни и убедителни мотиви по съществото на спора. В тях са преценени доказателствата по делото, приетите за установени въз основа на тях факти и са обсъдени твърденията, доводите и възраженията на страните в съответствие с чл.235 ГПК и цитираната от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №757/12 г. на четвърто г.о. и по гр.д. №63/13 г. на трето г.о.
По втората група въпроси на касатора, свързани с определяне на степента на съпричиняване, също не се установява противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, нито липса на съдебна практика, налагаща допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В практиката на ВКС – цитираното от касатора р. по гр.д. №4417/15 г. на четвърто г.о.., е посочено, че съпричиняването при допусната груба небрежност има степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука, с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, са критерий за намаляване на обезщетението. В случая, както е посочено в мотивите на първоинст. решение, към които препраща въззивният съд, пострадалият е употребил значително количество алкохол, но по време на задължителната междудневна почивка, не е управлявал автомобила в това състояние и не е причинил ПТП, а смъртта му е настъпила при падане от шофьорската кабина късно /към 2 часа/ през нощта. Както е посочено в цитираното от касатора р. по гр.д. №15/15 г. на ВКС, четвърто г.о., когато пострадалия е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност – чл.201, ал.2 КТ, размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа / на която в случая се позовава касаторът/. Работодателят може да бъде изцяло освободен от отговорност само на осн. чл.201, ал.1 КТ – когато пострадалият умишлено е причинил увреждането, което не се твърди и не се установява в случая.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №5199/16 г. от 16.08.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: