О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1096
София, 4.09. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори септември, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА Д. <Димитрова&@Д. &/p>
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 436 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. г. с. гр. С., представлявано от директора А. К. В. , приподписана от адв. З от АК-София против въззивно решение № 661 от 28.10.2008 г., постановено по гр.д. № 436/2008 г. на Софийски окръжен съд, Гражданска колегия, с което е оставено в сила решение № 65 от 04.03.2008 г. на С. районен съд, постановено по гр.д. № 3/2004 г., с което са отхвърлени предявените от Д. лесничейство гр. С. срещу А. В. П. от гр. С. и Е. Г. Д. от гр. С., искове с правно основание чл. 211 КТ, за солидарно заплащане на сумата от 2 208, 28 лв., съставляваща стойността на причинената вреда, ведно със законната лихва, считано от 02.12.2002 г. до окончателното изплащане.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което е оставено в сила отхвърлителното решение на първоинстанционния съд по предявените пасивно субективно съединени искове, е в противоречие с установената практика на ВКС, в която връзка сочи и представя съдебна практика – решение № 482 от 30.06.1987 г. по гр.д. № 353/1987 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 234 от 23.02.2001 г. по гр.д. № 1225/2000 г. на V г.о. на ВКС, решение № 311 от 29.04.2004 г. по гр.д. № 567/2003 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 801 от 27.04.2000 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 1* от 13.07.2005 г. по гр.д. № 838/2003 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 1* от 06.10.2006 г. по гр.д. № 1801/2005 г. на ІV г.о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят се е позовал на основанието за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с твърдението, че въззивната инстанция се е произнесла по материалноправен и процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, решаван противоречиво от съдилищата, във връзка с което сочи и представя решение от 18.01.2008 г. по гр.д. № 666/2007 г. на Софийски окръжен съд, решение № 425 от 24.03.2008 г. по гр.д. № 194/2008 г. на В. окръжен съд, решение от 07.08.2008 г. по гр.д. № 253/2007 г. на К. районен съд, решение № 330 от 01.08.2008 г. по гр.д. № 2062/2007 г. на Хасковския районен съд, решение № 918 от 11.06.2008 г. по гр.д. № 2603/2007 г. на Бургаския районен съд, решение № 50 от 23.05.2008 г. по гр.д. № 561/2006 г. на Е. районен съд, решение № 190 от 12.06.2008 г. по гр.д. № 1877/2007 г. на Хасковския районен съд и решение № І* от 05.08.2008 г. по гр.д. № 291/2008 г. на Бургаския окръжен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Релевирано е и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с твърдението, че разрешаването на настоящия казус е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответниците по касационната жалба А. В. П. от гр. С. и Е. Г. Д. от гр. С., не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, не изразяват становище по нея и по допускането на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени оценяеми искове по чл. 211 КТ, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочат и трите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и трайно установената съдебна практика. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото.
В случая са представени шест решения на ВКС, които не обуславят трайна съдебна практика, поради което основанието за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В изложението за допускане на касационно обжалване са изведени следните правни въпроси, по които въззивния съд се е произнесъл и за които се твърди, че са съществени за изхода на спора, а именно – материалноправните въпроси са – предполага ли се умисълът като форма на вина – пряк или евентуален при пълната гражданска отговорност за вреди и измерването на залесените площи включено ли е като задължение на служителите по горите в Държавното лесничейство в рамките на одобрените и приети технологични планове, съгласно Наредба № 17/2000 г. и процесуалноправните въпроси са – чия е доказателствената тежест при искове за пълна имуществена отговорност по отношение на вината и правната квалификация на иска от страната обвързва ли решаващия съд, за които въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът претендира реализирането на пълната имуществена отговорност на ответниците като негови служители за причинени умишлено вреди на лесничейството – техен работодател към момента на причиняването им при изпълнение на трудовите им задължения. Съгласно чл. 203, ал. 2 КТ работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя, като за умишлено причинена вреда отговорността се определя от гражданския закон/непозволено увреждане/ и е в пълен размер. В останалите случаи, когато вредата е причинена по небрежност се носи ограничена имуществена отговорност, която се реализира по реда на чл. 210, ал. 1-4 КТ, който изключва прякото приложение на съдебното производство.
По делото е безспорно, че не е издадена заповед от страна на ищеца за реализиране на ограничената имуществена отговорност на ответниците, а и не се твърди да е налице такава. Като е преценил събраните по делото доказателства при условията на чл. 188 ГПК/отм./ и правилно е разпределил доказателствената тежест на страните, съдът е приел, че по делото не е установено ответниците да са причинили умишлено твърдяната вреда на работодателя, поради което е отхвърлил предявените искове за солидарно изплащане на сумата от 2 308,28 лв., представляваща стойността на причинена вреда. Съдът е приел, че в случая полученото различие между действителната площ на подлежащите на залесяване два подотдела и отразената в приетите планове площ, в резултат на което произтеклата от това вреда за ищеца, изразяваща се в заплащане на по-голяма сума на изпълнителя за извършената от него дейност в размер на 2 308,28 лв., не се дължи на умишлено неправомерно поведение от страна на ответниците. Това е така, тъй като тези разлики за открити едва при извършеното реално измерване на линейните метри в посочените подотдели в резултат на което е съставен протокола от 27.11.2003 г., а отчетената от ответниците работа е на база задължителните между страните по договора спецификации и технологични планове, което е отразено в протоколите от 02.12.2002 г. И тъй като отразеното в тези приемо-предавателни протоколи съответства на уговорените параметри, заложени в спецификацията по договора и приетите към него задължителни технологични планове, съдът е приел, че не е налице умишлено отразяване от страна на ответниците на неверни данни в съставените от тях протоколи. В тази връзка поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но същите са разгледани и обсъдени от въззивния съд в съответствие със закона и направеното искане.
Следва да се отбележи, че обсъдените по-горе изводи на въззивния съд, отразени в съобразителната част на решението не са в противоречие с представените от жалбоподателя съдебни решения на ВКС и инстанционните съдилища, за част от които липсват данни, че са влезли в сила, още повече, че в голямата си част те касаят други искове – по чл. 207 КТ, който иск се отнася до размера на отговорността за вреда, причинена от отчетническа дейност, а не до пълната имуществена отговорност по чл. 211 КТ, както и до ограничената имуществена отговорност по чл. 210 КТ. Поради това, жалбоподателят не е обосновал наличието на противоречива съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което основание за допускане до касация е релевирано бланкетно. Такова обаче би било налице, ако произнасянето на съда по този въпрос би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай.
Утвърждаването на принципа за справедливо и точно разрешаване на всеки спор не се извършва чрез обжалване на всички въззивни решения, а се осъществява чрез еднаквото и безпротиворечиво прилагане на относимите правни норми.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 661 от 28.10.2008 г., постановено по гр.д. № 436/2008 г. на Софийския окръжен съд, Гражданска колегия, по касационна жалба с вх. № 2* от 15.12.2008 г. на Д. г. с. гр. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: