О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1094
София, 2.09. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи септември, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 399 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. г. п. против въззивно решение № 449 от 14.11.2008 г., постановено по гр.д. № 2370/2008 г. на Софийски градски съд, ІV Д състав, в частта му, с която е П. на Република България е осъдена да заплати на К. А. В. от с. П., община П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди и сумата от 100 лв. имуществени вреди, в резултат на незаконно обвинение, за което е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение за престъпление по чл. 354а, ал. 1, предл. 3 и 6 НК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, е в противоречие практиката на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и сочи и представя съдебна практика – решение № 1* от 27.12.2006 г. по гр.д. № 2800/2005 г.на ВКС, ІV г.о., решение № 156 от 10.05.2006 г. по гр.д. № 2633/2004 г. на ВКС, ІV г.о., решение от № 103 от 14.01.2005 г. по гр.д. № 138/2004 г. на БАС, влязло в сила. Жалбоподателят не е извел материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на спора, по който се е произнесъл въззивния съд, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и който е решаван противоречиво от съдилищата. От изложението в касационната жалба може да бъде изведен правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, който е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и въпроса, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – презумпция ли е настъпването на неимуществени вреди от осъществено по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ деяние или ищецът трябва да докаже в производството причинно следствената връзка между издадения незаконен акт на досъдебното производство и претърпените неимуществени вреди с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения, както и че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба К. А. В. от с. П., не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и трайно установената съдебна практика. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото. В случая се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с задължителната съдебна практика – ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и са представени посочените по-горе съдебни решения.
Както се изложи по-горе, от касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване се извежда правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и свързания с това въпрос дали този размер е обусловен от необходимост претендиращият ищец да представи надлежни доказателства по твърденията за претърпени болки и страдания или са достатъчни само материалите по проведеното наказателно производство. Следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Когато се обезщетяват блага накърнени от задържане под стража и престой в арест и/или затвор, съдът може да определи обезщетение за неимуществени вреди и без да са представени други доказателства, извън съдържащите се по следственото, респ. наказателно дело, но тогава размерът на обезщетението ще бъде минимален, съответен на обичайните негативни преживявания на всеки поставен в подобна ситуация. Иначе, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ важи общото правило за разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици/ чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./. Въпросът за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, за това и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на издадения незаконен акт на досъдебното производство, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и на инстанционен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдените размери, както за неимуществените, така и за имуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11, която е относима към определяне размера на обезщетенията, което изключва приложното поле и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 449 от 14.11.2008 г., постановено по гр.д. № 2370/2008 г. на Софийски градски съд, ІV Д състав по касационна жалба с вх. № 34340/05.12.2008 г. на С. г. п..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: