О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 886
гр. София, 27.12.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ОЛГА КЕРЕЛСКА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело № 2988/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. К., чрез адвокат Г. С. и адвокат С. М. против решение № 239 от 18.02.2016 г., постановено по в. гр. д. № 2535/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, ГО, 8 – ми граждански състав.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил решение № 2139 от 12.06.2015 г., постановено по гр. д. № 12399/2014 г. на Районен съд – Пловдив, 11 състав, с което А. А. К. е осъдена да заплати на А. П. П. сумата от 71 320, 39 лв., получена от последната без правно основание в периода 05.09.2013 г. – 27.06.2014 г., представляваща сбор от следните суми: 28 100 лева, преведени от А. П. П. на ответницата по банков път, 17 671 лева – заплатени от ищеца в полза на ответницата за ремонтни дейности, 5307, 75 лева – заплатени от ищеца за довършителни работи на жилището на ответницата на адрес: [населено място], [улица], вх. Е, ет. 5, ап. 23, и 20 241, 64 лева – заплатено от ищеца за сметка на ответницата обзавеждане на жилището на ответницата на адрес: [населено място], [улица], вх. Е, ет. 5, ап. 23, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане на дължимите суми.
Касаторката моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, с оглед на което съдът да отхвърли претенцията на ищеца за процесните суми като неоснователна. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че свидетелските показания за установяване основанието за разместване на имуществените блага между страните са недопустими. Ограничението по ГПК, изключващо свидетелските показания за установяване на договори на стойност по – голяма от 5 000 лв., не било приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. Оплаквания се съдържат и досежно извода на съда, че дарственото намерение на ищеца по отношение на ответницата, направено с цел съвместно съжителство и брак, би било нищожно поради невъзможен предмет. В касационната жалба се подържа още, че ищецът многократно е твърдял наличието на уговорка за връщане на предоставената от него сума, което релевирало наличието на договорно основание за превеждане на сумите по банковия път. Твърди се, че дори да се приеме, че не е налице договор за дарение между страните, то по делото липсват каквито и да е било доказателства, които да обосноват решаващия мотив на въззивния съд, че първоначалната заемна сделка между страните се е трансформирала в такава за дарение. Подържа се още, че по отношение на сумите, разходвани за СМР и най – вече за закупуването на движими вещи исковата претенция на ищеца по чл. 59 ЗЗД се явява неоснователна, тъй като за него е налице друг път за защита на имуществените му права, а именно този по чл. 108 ЗС. По делото липсвали доказателства, а и твърдения от страна на ищеца, че последният лично или чрез трети лица е прехвърлил в полза на ответницата собствеността върху движимите вещи. Това обстоятелство обосновавало вътрешна противоречивост на мотивите на въззивната инстанция, която от една страна приела, че не е налице основание за прехвърляне собствеността на движимите вещи, а от друга, че ответницата е собственик на последните. Оплаквания се съдържат и по отношение размера на евентуално дължимото обезщетение за възложените от ищеца и извършени от трети лица СМР, доколкото по делото не били доказани, както размерът на обедняването, така и размера на обогатяването от страна на ответницата, досежно тези суми.
В изпълнение изискванията на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към жалбата има приложено изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване .
Ответникът по касационната жалба А. П. П. от [населено място] , чрез адв. С. Г. Й. оспорва касационната жалба „по същество” . Не взема становище относно допустимостта на касационното обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд , в състав на 3-то г.о, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, която има право и интерес от обжалване и срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване,поради което е процесуално допустима.
В представеното изложение на осн. чл. 284,ал.1,т.3 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:
(1) „Възможността да се търси равностойността на вещи обусловена ли е от необходимостта за положителното установяване на обстоятелството, че вещта не е налице?“. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 22 от 09.02.2011 г., постановено по гр. д. № 1610/2009 г. на ВКС, I ГО.
(2) „Допустимо ли е да бъде предявен субсидиарният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ако за ищеца съществува възможност да осъществи правата си на друго основание, включително и чрез иск за защита на вещно право?“. Подържа се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителните разяснения, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1979 г., както и с приетото в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 215 от 29.04.2015 г., постановено по т. д. № 4171/2013 г. на ВКС, I ТО.
(3) „Как следва да се уредят отношенията при неоснователно получена вещ, по реда на чл. 59 ЗЗД или по реда на чл. 57 ЗЗД?“. Посочено е решение № 478 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 1714/2011 г. на ВКС, IV ТО, по което се твърди, че твърди противоречие с приетото от въззивния съд.
(4) „Следва ли при неоснователно получена вещ същата да бъде върната в натура или е допустимо да се предявява иск за паричната й равностойност без да бъде установено, че същата е отчуждена или разходвана?“. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в решение № 328 от 15.05.2014 г., постановено по гр. д. № 805/2012 на ВКС, IV ГО.
(5) „При иск с правно основание чл. 59 ЗЗД ищецът носи ли доказателствена тежест да докаже своето обедняване, така и обогатяването на ответницата, респ. обогатяването в хипотезата на чл. 59 ЗЗД съизмерва ли се с фактурната стойност, т. е. пазарната цена на движимото имущество?“ По този въпрос се подържа противоречие с решение № 107 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 226/2014 г. на ВКС, II ТО.
(6) „Обясненията на страна, включително дадени по реда на чл. 176 ГПК, с които признае неизгодни за нея факти, съставляват ли доказателствено средство, респ. съдът следва ли да го преценява по вътрешно убеждение с оглед на всички доказателства по делото или е обвързан от тях?“ Подържа се, че по този въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 159 от 10.08.2015 г., постановено по гр. д. № 4124/2014 г. на ВКС, IV ГО.
(7) „Допустими ли са свидетелски показания, в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, за установяване смисъла на постигнатите уговорки при предаване на пари и движими вещи, при условията на реален договор за дарение, в хипотезата на чл. 226, ал. 1, предл. „второ“ ЗЗД, както и за договор за заем?“. Посочени са решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV ГО и решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на ВКС, III ТО.
(8) „Може ли да се осъществи пълно доказване само при косвени доказателства?“Посочено е, че по този въпрос въззивния съд се е произнесъл в противоречие с неговото разрешаване в решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г. на ВКС, I ГО, постановено при условията на чл. 290 ГПК.
Съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР №1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да се допусне въззивното решение до касационно обжалване следва да се изпълнени две комулативни условия:
1.Касаторът да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който следва да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото и
2. По отношение на него да е изпълнено допълнително основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. /виж ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г.
Посочването на правен въпрос е основната и обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване. С оглед на това липсата на такъв е достатъчно основание касационното обжалване да не се допуска.
В случая формулираните от касатора въпроси под № 1,2,3 и 4 в представеното изложение нямат характер на правни въпроси с посочената вече характеристика. Същите имат отношение към решението в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца по делото сумата от 20 241,64 лв. лв. като заплатено от ищеца за сметка на ответницата обзавеждане на нейното жилище.Тези въпроси обаче не са били предмет на обсъждане във въззивното решение , доколкото нито ищецът, нито ответницата са твърдели в процеса , че вещите, купени като обзавеждане са станали собственост на ищеца, при която хипотеза поставените въпроси биха били релевантни. Съдът се е произнесъл по предявения иск за парична сума, предоставена от ищеца и вложена за закупуване на тези вещи, като обстоятелството, че по някои от придобивните документи фигурира неговото име, не променя обстоятелството, че същите не са купувани за него. Обстоятелство, по което в процеса не се е спорило. Доколкото не са били предмет на обсъждане във въззивното решение и нямат обуславящ за изхода на спора характер, тези въпроси не са правни въпроси,в посочения вече смисъл и тяхното обсъждане в контекста на допустимостта на касационното обжалване, не се налага. Това касае и посочените в тяхна връзка решения на ВКС , постановени по реда на чл. 290 ГПК.
По петият поставен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС в частта за разпределението на доказателствената тежест в процеса, а в съответствие с нея. Що се отнася до частта, касаеща стойността на придобитото имущество, този въпрос не е обсъждан в мотивите на решението, доколкото ответницата не е правила възражение относно тази стойност.
Не е налице противоречие с цитираното решение на ВКС и по шестия формулиран въпрос. Последното е така, доколкото съдът е преценявал обясненията на ответницата, дадени по реда на чл. 176 ГПК в съвкупност с другите събрани по делото доказателства/ писмени и свидетелски показания/ и е формирал извод, че същите са в съответствие са дадените обяснения, а не ги отричат.
Досежно въпрос №7 следва да се посочи следното: Според въззивният съд спорът по делото се свежда единствено до това дали сумите предмет на иска са дадени като дарение или липсва основание за тяхното предоставяне. Съдът не обсъждал дали отношенията между страните не произтичат от договор за заем. По отношение на договорът за дарение , твърдян от ответницата като основание за предоставяне на сумите съдът приел, че не може да се установява със свидетелски показания предвид размерът на отделните суми/ над 5000 лв. / и това е в съответствие с нормата на чл. 164,ал.1,т.3 ГПК.Дори съобразно с цитираното решение на ВКС по този въпрос да се приеме , че след като е установено предаването на сумите, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания ,следва да се посочи, че показанията на свидетелите не са еднозначни досежно това, че сумите са дадени като дарение, което евентуално би могло да обуслови други изводи досежно основателността на иска.
С въззивното решение е прието, че в процеса ответницата не е установила” при условията на пълно и главно доказване , че процесните суми са и дадени като дарение , поради което и доколкото е установено по безспорен начин , наличието на разместване на блага, с които ответницата се е обогатила без да е налице основание за това , а ответникът е обеднял със същите, то предявените искове с пр. основание чл. 59ЗЗД се явяват основателни”. Очевидно въпрос №8 е поставен във връзка с този извод на съда . Същият е предпоставен обаче от виждането на касаторката, че с косвени доказателства е установила при условията на пълно доказване обстоятелството, че сумите са дадени като дарение,което в случая не е така.Нейната позиция в процеса, че сумите са и предоставени като дарение се подкрепя единствено, при това не изцяло последователно, от част от разпитаните по делото свидетели. Следователно не е налице поредица от косвени доказателства, които са еднопосочни и въз основа на това може да се формира извод за доказването на определен факт. Същевременно въпросът, така както е формулиран, не е бил предмет на конкретно обсъждане във въззивното решение.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставките ,с които законът свързва достъпът до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответната страна не следва да се присъждат, доколкото макар и да са поискани по делото не са представени доказателства, че такива са направени и какъв е техния размер.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 239 от 18.02.2016 г., постановено по в. гр. д. № 2535/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, ГО, 8 – ми граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: