4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 184
гр. София, 06.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2809 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК /редакция до изм. с ДВ, бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3636/18.04.2017 г. на Т. Я. К., чрез адвокат Ю. М., против въззивно решение № 86/06.03.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 38/2017 г. по описа на Окръжен съд Хасково, с което, като е потвърдено решение № 348 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 1037/2016 г. на Районен съд – Димитровград, е отхвърлен предявеният от Т. Я. К. против СОУ „Л. К.“, иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл. 28, ал.3, т. 2 от К. за системата на народната просвета от 26.06.2014 г., действащ към 31.01.2016 г., за заплащане на обезщетение в размер на 5 910 лева, представляващо брутното й трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.06.2016 г. до окончателното й изплащане.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по материалноправния въпрос /уточнен от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК/ за предпоставките за възникване правото по чл.1, ал.2 от ПМС №31/11.02.1994 г. на увеличен размер на обезщетението при пенсиониране за педагогическите кадри в случаите, когато през последните 10 години трудът е полаган при различни работодатели освен в сферата на образованието и по програми за заетост в сферата на социалните грижи.
Ответната страна по жалбата СОУ „Л. К.“ – [населено място], представлявано от директора В. Г. Х., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е прието, че ищцата Т. Я. К. е придобила право на пенсия поради навършени години и трудов стаж за ранно пенсиониране като учител и че със Заповед № 429/01.02.2016 г. трудовото й правоотношение със СОУ „Л. К.“, обективирано в договор № 9/16.09.2015 г., е било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ. Като последен работодател при пенсионирането, ответникът е начислил и изплатил на ищцата обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер на 2 месечни брутни трудови възнаграждения поради това, че К. в последните 10 години не е работила при един и същ работодател. По делото не е било спорно, че от 1981 г. до 2007 г. ищцата е била начален учител, а след това до 2008 г. – ресурсен учител в различни учебни заведения. В периода от 01.09.2008 г. до 31.08.2009 г. К. е била регистрирана като безработна. За времето от 01.12.2009 г. до 19.02.2010 г. ищцата е заемала длъжността „социален асистент“ по трудов договор с [община], сключен по проект „Предоставяне на социална услуга в общността „социален асистент“, след което до датата на пенсионирането си – 01.02.2016 г., тя е работила отново като учител и възпитател. Видно от приложените по делото трудов договор № 1007/12.09.2013 г., прекратен от 02.09.2015 г., и трудов договор № 9/ 16.09.2015 г., прекратен от 01.02.2016 г., ищцата има трудов стаж 2 години и 4 месеца в ответното училище, където се е пенсионирала при условията на т.нар. „ранно пенсиониране” – § 5 от ПЗР на КСО /отм./. Времето, през което е работила като социален асистент й е зачетено като осигурителен учителски стаж от НОИ.
В изследваното време /за последните 10 години от работата си/, имащо отношение към възникване на правото на увеличен размер на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ, основният спор по делото се е свел до това дали периода от 01.12.2009 г. до 19.02.2010 г., когато К. е работила като „социален асистент“ при друг работодател по проект за насърчаване на заетостта, може да й се зачете като стаж, даващ й право да получи обезщетението по чл.1, ал.2 ПМС №31/11.02.1994 г. в размер на 6 брутни работни заплати, респ. в размер на 8 заплати, съгласно договореното в действащия към този момент К. за системата на образованието.
В тази връзка, жалбоподателката е твърдяла, че за назначаването си по проекта за социална заетост е била предпочетена заради педагогическата си квалификация, включително и допълнително притежаваната такава за работа с деца с увреждания, като в условията на програмата педагогическото образование е било посочено като предимство при назначаването на длъжността „социален асистент”.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е анализирал съдържанието на длъжностната характеристика за социалния асистент, като е посочил, че в основните задължения на трудовата функция не се включват услуги, които биха могли да бъдат предоставени само от лице с педагогическо образование; както и че в изискванията за заемането на длъжността е посочено притежаването на средно образование. Направен е извод, че работата на ищцата като социален асистент по проекта няма отношение към сферата на образованието, а е относима към тази на социалната дейност и социалните услуги. Поради това, двумесечният стаж на ищцата за времето от 01.12.2009 г. до 19.02.2010 г. като социален асистент не може да бъде зачетен като педагогически стаж в сферата на образованието. В заключение е направен извод, че в 10-годишния период К. е работила и при друг работодател / [община]/, извън сферата на образованието и на длъжност, която не може да бъде приравнена към учителска или възпитателска дейност, съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, поради което правилно последният й работодател е приел, че не са налице условията за изплащане на обезщетението й при пенсиониране в увеличен размер на основание чл.222, ал.3 КТ вр. с чл.1, ал.2 от ПМС № 31/11.02.1994 г. за увеличаване в някои случаи обезщетенията по чл. 222, ал.3 КТ и чл.28, ал.3, т.2 от К. за системата на народната просвета от 26.06.2014 година.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по изведения /и уточнен от състава на ВКС/ правен въпрос, който е обусловил правните изводи на въззивния съд. Липсата на създадена практика на ВКС поставения проблем обуславя допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /редакция на закона до изменението с ДВ бр.86 – 2017 г./.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 86 от 06.03.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 38/2017 г. по описа на Окръжен съд Хасково.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание / не се дължи държавна такса за разглеждането на касационната жалба, съгласно чл.83, ал.1 т.1 ГПК/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.