О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 921
София, 18.12.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №1679 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. Б. М., приподписана от адв.Н., срещу решение от 20.12.2016г. по гр.д.№2131/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 10.02.2016г., постановено по гр.д. № 7447/2014г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от А. Б. М. срещу Р. Л. С. искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Р. Л. С. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от А. Б. М. срещу Р. Л. С. обективно съединени искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 32 000лв. и неимуществени вреди в размер на 44 450лв., търпени в следствие на неправомерно /недобросъвестно/ поведение на ответника, изразяващо се в образуване на общо 21 съдебни дела по повод на сключен между тях предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.03.2005г. и депозиране на жалба до Прокуратура на РБ през 2010г., ведно със законната лихва върху главниците в размер на 42047,62лв. за периода от 09.07.2008г. до подаване на исковата молба.
Установено е, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 02.03.2005г., по силата на който ответникът се е задължил да прехвърли собствеността с окончателен договор срещу насрещна престация за плащане на продажна цена. В самия договор т.ІІ -2 е уговорена клауза за задатък в размер на 15 000евро, който купувачът-ищец е платил в размер на 1500 евро, а за разликата до 15 000евро в левовата равностойност е поел задължение в срок до 01.05.2005г. Поради несключване на окончателен договор ответникът, считайки себе си за изправна по договора страна, е инициирал отделни производства по чл.237 ГПК /отм/ въз основа на несъдебно изпълнително основание – договор с нотариално заверени подписи на страните, в които е претендирал частично плащане на уговорената като задатък сума от 15 000евро. Прието е от съда, че при доказателствена тежест за ищеца, последният не е ангажирал доказателства
за наличие на злоупотреба с право /противоправно поведение/ от страна на ответника- т.е. последният да е имал съзнанието, че претендираното спрямо А. М. обезщетение под формата на задатък над размер от 1500 евро не съществува, поради това, че макар и уговорено с тази обезпечителна функция, след като не е било предварително и реално предадено не би могло да има характер на обезпечение по чл.93, ал.1 ЗЗД, но въпреки това, с единствена цел да увреди ищцата, е депозирал молби за издаване на изпълнителни листи и предприел изпълнителни действия за събиране на вземането. Изложени са съображенията на съда, че между страните по делото е бил налице спор относно характера на претендираното обезщетение при неизпълнение на сключения договор, като ответникът е поддържал становище в исковия процес, че е носител на предявеното по чл.237 ГПК /отм./ парично притезание за обезщетение за вреди, търпени вследствие неявяването на купувача пред нотариус за изповядване на сделката и тази негова субективната увереност, че е изправна страна, а от там и титуляр на това спорно вземане, изключва недобросъвестността при сезиране на съда с молби за издаване на изпълнителни листи. Отделно е посочено, че упражняването на права по издадените в полза на ответника изпълнителни листи чрез образуване на изпълнително дело и предприетите допустими от закона изпълнителни способи, не е неправомерно, доколкото те са подлежали на изпълнение до влизане в сила на решението по исковете по чл.124 ГПК, с което е отречено съществуването на изпълняемото право. Съдът е приел, че не би могло да се окачестви като злоупотреба с процесуални права частичното предявяване на вземането чрез отделни молби по чл.237 ГПК /отм/ образувани в отделни общо 21 на брой частни дела. Предявяването на част от спорното материално право /частичен иск/ е процесуално признато средство за защита, когато титулярът не е сигурен в размера на вземането си, или не разполага с достатъчно средства да защити вземането си в целия му размер. Посочено е, че в случая е очевидно разминаването в становището на отделните съдебни състави представлява ли документът изпълнително основание по см. на чл.237 б.”з” ГПК /отм./ по отношение на съдържащите се задължения за плащане на парични суми, поради което заявяване на вземането на части в тези размери и подаване на молбите през интервал средно около месец, би могло да цели спестяване на държавна такса в по-висок размер, която не би подлежала на възстановяване при отхвърляне на молбата. Изложени са съображенията на съда, че за да се приеме, че ответникът е злоупотребил с права, следва да се установи, че използваните процесуално признатите способи за защита, са упражнени недобросъвестно – с цел да се увредят законни интереси на ищцата, а такива категорични доказателства, които да обосноват подобен извод, не са представени.
Споделени са изводите на първата инстанция относно липсата на злоупотреба с процесуални права при сезиране на прокуратурата, тъй като не се установява, ответникът да е съзнавал, че инкриминирано деяние е само неизпълнението на влязло в сила решение, не и актове на съда постановени въз основа на несъдебни изпълнителни основания, нито че прокуратурата не е компетентният орган при спор от гражданскоправен характер.
Посочено е, че липсата на един от елементите на фактическия състав по чл.45 ЗЗД – противоправно поведение, изразяващо се в недобросъвестно упражняване на признати от закона процесуални права, е достатъчно основание за отхвърляне на исковете за вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: за задължението на съда да обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото заедно и поотдело. Жалбоподателката счита, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№1964/2010г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д.№1110/2011г. на ВКС, ІVг.о. и решение по гр.д.№645/2013г. на ВКС, ІІІг.о. В изложението в тази част жалбоподателката препраща към касационната жалба. В жалбата оплакванията са: „въззивният съд не обсъди поотделно и в съвкупност представените от мен доказателства, нито пък ги анализира задълбочено, отново представям цитираните по-долу такива,..“. Първото от тях е нотариална покана от 11.04.2005г. По отношение на второто от цитирано доказателства– удостоверение от председателя на СРС от 2011г. за образуваните производство, видно е от мотивите на съдебното решение, че удостоверените с него обстоятелства са обсъдени в решението. Третото и четвъртото от цитираните доказателства са постановление на СГП от 2009г. за прекратяване на наказателно производство и нотариална покана от 11.04.2005г. Второто от тях не е представено с исковата молба. Освен това в исковата молба се съдържат и твърдения, че с ответника са били постигнали споразумение той да задържи платената част от задатъка в размер на 1500евро, с което отношенията им по предварителния договор ще се считат за уредени, които твърдения не са приети за доказани. Тези доказателства са представени от ищцата за установяване на твърденията й в исковата молба, че предварителният договор е прекратен едностранно от нея поради неизпълнение на задълженията на продавача /към имота претенции имало трето лице/. В молбата, с която е представено постановлението на СГП от 2009г. страната сочи, че „претенцията на трето лице към процесния имот се доказва не само с наличието на договор за наем между ответника и това лице – Б. Т., /който договор беше укрит от мен/, но се оказа, че между същите има образувано досъдебно производство към процесния период. В постановлението на СГП от 2009г. няма данни, че към датата на сключване на предварителния договор през 2005г. към имота претенции да е имало трето лице, респ. към този момент за имота да е имало сключен договор за наем /в постановлението на СГП данните са, че длъжникът е бил наемател на взискателя, но няма данни това е било към сочения от ищцата момент/. В постановлението има данни, че през 2002г. са образувани изпълнителни производства с взискател Р. С. и длъжник Б. Т. за сумата 6368лв. и за сумата 31 000лв. Разследването се е водило срещу друго лице /ЧСИ/ – за престъпна злоупотреба по служба. Т.е. не съдържа данни и в подкрепа на доводите за наличие на претенции на трето лице към имота. Освен това, в исковата молба са релевирани и други твърдения: че с ответника са били постигнали споразумение той да задържи платената част от задатъка в размер на 1500евро, с което отношенията им по предварителния договор ще се считат за уредени, които твърдения не са приети за доказани. Останалите цитирани от жалбоподателката писмени доказателства /протокол по адв.д.№1235/2009г. и постановление на ЧСИ от 2014г. за вдигане на наложените възбрани/ са относими към вредите като елемент на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД, а не към противоправното поведение на ответника, което е прието, че не е установено по делото като елемент от фактическия състав на деликта, и доколкото същите следва да са налице кумулативно с останалите елементи, липсата на кой да е от тях е пречка за успешното провеждане на иска с правно основание чл.45 ЗЗД. Отделно от това, в исковата молба твърденията са, че в резултат на наложените възбрани по изпълнителното дело, образувано въз основа на издадените изпълнителни листове по 10бр. дела в полза на С., е претърпява имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, които включвали овехтяване на нейното имуществото, възбранено по молби на ответника, с което не можела да се разпорежда и пропуснала подходящия момент през 2008г да продаде жилището за цена от 180 000лв, която през 2014г. вече била 146 000лв. В исковата молба е поискано да бъдат репарирани вреди в размер именно на разликата в цената на жилището, за която е могла да го продаден през 2008г. Сега доводите са, че не е обсъдено постановлението на ЧСИ от 2014г. „за неправомерно наложените възбрани, чрез които за шест години е ограничено правото за свободно разпореждане на касатора с имуществото му“, за каквато вреда не е релевиран петитум. Същото се отнася и до доводите, че не е обсъден протокол по адм. Дело №1235/2009г., „от който е очевидно ограничаването на правото и свободата на движение на касатора“, каквито вреди не са релевирани за репариране по делото. Видно от съдържанието на исковата молба по делото се претендира обезвреда на твърдените неимуществени вреди, изразяващи се в морални страдания- стрес, напрежение, болки и страдания, довели до влошаване на отношенията с брачния партньор и развод, както и негативно отражение върху здравето.
Касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд, тъй като е приел, че искът с правно основание чл.45 ЗЗД е неоснователен. Поради това и съдът не е определил обезщетение за неимуществени вреди и не е разрешил поставения от касатора въпрос.
Касаторът поставя въпрос: „представлява ли завеждането на 21 бр. деля срещу мен – едно и също лице, с едни и същи основания и предмет злоупотреба с право“, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№1243/2009г. на ВКС, ІVг.о., решение па гр.д.№1149/2009г. на ВКС, ІVг.о. и решение по гр.д.№161/2011г. на ВКС, ІІІг.о. С въззивното решение не е прието нещо различно от първото от решенията на ВКС, в което е прието, че упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице когато се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други, но също и в противоречие с интересите на обществото. Въззивното решение не е в противоречие и с второто от сочените от касатора решения на ВКС, с което е прието, че добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако страната подава молба със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейна грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. В същия смисъл са и изложените във въззивното решение мотиви. Дали възражението за злоупотреба с право е доказано съдът преценява въз основа на конкретно приетата за установена по конкретното дело фактическа обстановка, поради което поставеният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото в мотивите на т.1 на ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. С последното решение е разрешен спор по чл.97, ал.3 ГПК/отм./ и не е разрешен някой от разрешените с въззивното решение въпроси.
Касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: представлява ли злоупотреба с право сезирането на пракуратурата за гражданскоправен спор, при наличие на висящи граждански дела с един и същ предмет. Счита, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№320/2009г. на ВКС, ІVг.о. и решение по гр.д.№1734/2014г. на ВКС, ІІІг.о. В приложените решения не е разрешен конкретно формулирания от касатора правен въпрос. Отделно, във въззивното решение не е прието нещо различно от приетото във второто от решенията на ВКС, в което е прието, че искането за защита, отправено към държавен орган е израз на установено в КРБ право, поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обсотятелства не се установят. Злоупотреба с право /противоправно поведение/ е налице когато искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавен орган, а когато молителят знае, че обстоятелствата са неверни, но подава искането си, за навреди другиму, или за да накърни друг обществен интерес. Неоснователно се твърди и противоречие на въззивното решение с второто решение. Във второто от решенията на ВКС е прието, че подаването жалба да прокуратурата с твърдение за незаконни действия на определено лице и молба за съдействие за разрешаване на проблемите, не е противоправно. По начало, за да е налице отговорност за вреди от непозволено увреждане, е необходимо наличието на непозволено деяние, т.е. да е извършено в нарушение на определени законови разпоредби. Такова нарушение би могло да има когато се упражнява определено право, каквото деецът обективно не притежава, но и когато той има право, но го упражнява не по определения ред.
Касаторът поставя въпрос, за койно сочи, че липсва произнасяне от въззивния съд, а именно: „при деликтна вреда по чл.45 ЗЗД, за която няма законово изискване да бъде предвидима, нужно ли е да се поставят други изисквания, за да се признае правната им защитеност“. Такапоставения въпрос, за който касаторът сочи, че не е разрешен от въззивния съд, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен това не е обосновано от касатора и соченото от него основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – касаторът не е обосновал поставения въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В изложението на основанието за допускане на касационно обжалване касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение, които, както се посочи по-горе не могат да се разглеждат в настоящото производство по допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.12.2016г. по гр.д.№2131/2016г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: