6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1012
гр. София, 01 ноември 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1422 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 505/10.01.2017 г. на Д. С. С. и С. И. С. против въззивно решение №1588/12.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1591/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което след частична отмяна на решение № 2347/ 14.06.2016 г. по гр.д. № 3073/2014 г. на Районен съд – Варна, жалбоподателите са осъдени на основание чл.74, ал.1 от Закона за защита от дискриминация да заплатят солидарно на Г. Т. Г. сумата 11 000 лв.- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загуба на трудово възнаграждение за периода от 11.01.2012 г. до 14.11.2013 г., вследствие осъществен акт на дискриминация – уволнение със Заповед № 243/06.07.2011 г.; както и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до предявения размер от 9 000 лв.
В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл.280, ал. 1, т.1 – т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроси, които се свеждат до следното: 1/ пасивно легитимирани ли са да отговарят по предявен иск с правно основание чл.74, ал.1 ЗЗДискр. длъжностните лица, представляващи работодателя и издали заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, когато уволнението е признато с решение на КЗД за акт на дискриминация; 2/ кои са предпоставките за присъждане на обезщетение по чл.74 ал.1 ЗЗДискр. за претърпени от лицето имуществени вреди над размера, предвиден с чл.225, ал.1 КТ; 3/ когато в решението на Комисията за защита от дискриминация е установено, че работодателят е осъществил пряка дискриминация спрямо служителя, изразяваща се в липса на извършен по обективни критерии подбор при уволнението, може ли да се ангажира отговорността на длъжностното лице, издател на заповедта, без да е установено негово недобросъвестно използване на служебно положение за лични и служебни цели; 4/ допустим ли е иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЗД срещу конкретното длъжностно лице, ако е предявен в отделно производство такъв иск за същите вреди против работодателя.
Ответникът по жалбата – Г. Т. Г., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение, а при условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при преценка на поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационния контрол, намира следното:
По делото е установено, че ищецът е заемал длъжността „технически сътрудник” в отдел „Финансово-стопанско обслужване” при Областна администрация – [населено място]. Трудовият договор е прекратен на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ, след изтичане на едномесечния срок по отправено от областния управител Д.С. до служителя предизвестие № РД-11-2400-95/2/10.06.2011 г. и издадена от заместник областния управител Сл.С. Заповед № 243/06.07.2011 г. Уволнението е признато за незаконно и отменено с влязло в сила решение № 4863/28.11.2012 г. по гр.д. № 13159/2011 г. на Районен съд – Варна, като служителят е възстановен на длъжността си и му е присъдено обезщетение по чл.225, ал.3 КТ в размер на 2 904,96 лв. за оставането без работа за 6-месечния период от 11.07.2011 г. до 10.01.2012 г. Уволнението е признато и за акт на дискриминация с влязло в сила решение № 223/18.09.2013 г. на Комисията за защита от дискриминация по преписка № 362/2011 г. КЗД е приела, че чрез едностранното прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ, работодателят е извършил нарушение на чл.21 ЗЗДискр. и е осъществил спрямо ищеца пряка дискриминация по признак „увреждане”. При тези данни въззивният съд е приел, че правната квалификация на исковете за обезщетение е по чл.74, ал.1 ЗЗДискр. във вр. с чл. 45 ЗЗД. Посочил е, че претенциите могат да бъдат насочени както срещу прекия извършител на дискриминационното действие, така и срещу юридическото лице – възложител. Позовал се е на създадената задължителна съдебна практика, според която в случаите, когато дискриминационното действие е установено от Комисията за защита от дискриминация, съдът не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а подлага на преценка единствено дали на лицето са причинени вреди, какъв е видът на вредите, дали те са пряка последица от осъществената дискриминация и размерът им. Посочено е, че основният спорен въпрос между страните се е свел до това, дали Д. С. и С. С., заемали длъжностите областен управител и заместник областен управител, като физически лица са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за причинените на ищеца вреди от признатото за дискриминационно уволнение. Прието е, че съгласно чл.74 ЗЗДискр. ответниците са легитимирани да отговарят по предявените искове за вреди, тъй като нормата изрично предвижда възможността увреденото от дискриминационния акт лице да насочи претенцията си както срещу работодателя и /или срещу конкретните длъжностни лица. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивната инстанция е счела за изцяло доказана претенцията за имуществени вреди за сумата от 11 000 лв., представляваща пропуснати доходи от труд за времето след обезщетения по чл.225 ал.3 КТ 6-месечен период – от 11.01.2012 г. до 14.11.2013 г. По иска за неимуществени вреди е прието, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата 2 000 лева, като са обсъдени и преценени събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и заключението на съдебно-медицинската експертиза.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че поставените в изложението въпроси са обуславящи за правния спор, но не са налице сочените от касаторите основания по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГК за допускане на касационния контрол. По въпросите има създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС /в т.ч. и посочената от касаторите/, в съответствие с която е постановено въззивното решение.
С решение № 73/12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г., IV г.о. решение №350/ 20.10.2015 г. по гр.д.№ 1730/2014г. IV г.о., решение № 112 /05.05.2016 г. по гр. д. № 6128/ 2015 г., III г. о., решение № 546/19.12.2012 г. по гр. д. № 828/2012 г., IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК е прието, че в случаите, когато дискриминационното действие, извършено при прекратяване на трудовото правоотношение с работника или служителя, е установено в производство по Гл. IV, Раздел I от ЗЗДискр от Комисията за защита от дискриминация, респ. от административен съд при обжалване решение на КЗД, претенцията за обезщетение за вреди от установеното дискриминационно действие, се квалифицира по чл.74 ЗЗДискр, а не по ЗЗД или КТ. Облигационният иск за вреди, вследствие осъществена дискриминация, е от компетентността на гражданските съдилища, когато отношенията, по повод на които е осъществено дискриминиращото действие, са отношения между равнопоставени субекти. В тези случаи, когато е проведено производството по Гл. IV, Раздел I от ЗЗДискр, съдът разглеждащ иска за обезщетение по чл.74 ЗЗДискр, не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв следва да е размерът на обезщетението. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се иска обезщетение – важи общият принцип на чл.51, ал.1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Доколкото отговорността по ЗЗДискр е разновидност на деликтната отговорност, уредена в ЗЗД, нормите на чл.45 – чл.53 ЗЗД намират субсидиарно приложение.
Адресати на правилата, които осигуряват правото на равно третиране по ЗЗДискр са както физически лица /чл.8, чл.12 и сл., чл.30 и сл./, така и юридически лица или неперсонифицирани организации – държавни и обществени органи и органи на местно самоуправление, работодател – юридическо лице, синдикални и съсловни организации и др. Юридическите лица действат чрез своите представители и включените в тяхната структура за изпълнение на присъщите им функции или цели физически лица. Като пряк нарушител може да се яви само физическо лице, тъй като само у такова лице може да се търси виновно поведение. Съгласно чл.18 и чл.19 ЗЗД работодателят е длъжен да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на дискриминация на работното място и при неизпълнение, носи отговорност по този закон за актове на дискриминация, извършени на работното място от негов работник или служител. Подобно на хипотезата по чл.49 ЗЗД, е уредена отговорност за вреди от чужди действия, но отговорността на работодателя по чл.19 ЗЗДискр е лична, като по характера си е близка с тази по чл.47 и чл.48 ЗЗД. Работодателят, при нарушение на общото правило по чл.18 ЗЗДискр, няма право на регресен иск против преките извършители, защото не отговаря вместо тях.
Съгласно изричния текст на нормата на чл.74 ал.1 ЗЗДискр., за обезщетяване на вредите пострадалият може да се обърне както към прекия причинител /физическото лице/, така и срещу възложилият изпълнението на работата, при или по повод на която е осъществено дискриминационното поведение. Искът може да се предяви по избор само срещу работодателя или лицата, които са осъществили дискриминация, както и едновременно против всички тях, вкл. работодателя – чл.74, ал.1 ЗЗДискр. Отговорността на ответниците, с оглед естеството на задължението им, е солидарна. Следователно, легитимиран ответник по иска по чл.74, ал.1 от ЗЗДискр може да се бъде всеки от двата субекта, респ. заедно и/или поотделно.
Имуществените вреди от незаконно уволнение, което е признато за дискриминационно могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получени доходи. Обезщетението за причинени вреди от неравенство в третирането, съставляващо дискриминация, не е ограничено до вида и до размера на това по чл. 225 КТ. Ако на лицето е присъдено със съдебно решение обезщетение по чл.225 КТ, това обстоятелство следва да се съобрази при определяне размера на вредата по чл.74 ЗЗДискр. Условие за присъждане на обезщетението, когато неравенството в третирането е проявено чрез прекратяване на трудовото правоотношение, е установяване незаконността на уволнението и неговата отмяна по предвидения в КТ ред – от самия работодател, или чрез иска по чл.344, ал.1 т.1 КТ.
Приетото от въззивния съд, че ответниците като физически лица са материалноправно легитимирани да отговарят по иска с правно основание чл.74 ал.1 ЗЗДискр за причинени на ищеца вреди от уволнение, признато с решение на КЗД за акт на дискриминация, е в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС. При определяне размера на имуществените вреди, въззивната инстанция се е съобразила и с присъденото на ищеца обезщетение по чл.225, ал.3 КТ, както и с периода, за който лицето е било обезщетено.
Неотносимо е позоваването от касаторите на ППВС №4/1975 г. и на разясненията в него за предпоставките, при които длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие е причинено непозволено увреждане на работника или служителя, носи лична отговорност за вредите от незаконната заповед. Както се посочи, когато уволнението е признато освен за незаконно по предвидения в КТ ред, но и за дискриминационно, приложение намират специалните правила на ЗЗДискр , а не ЗЗД или КТ. Нормите за деликтната отговорност по чл.45 – чл.53 ЗЗД се прилагат субсидиарно, при съобразяване на специалните предпоставки за производството по обезщетяване на дискриминираното лице, уредени в ЗЗДискр. До същите изводи е стигнал и въззивният съд, поради което твърдяните от касаторите основания за допускане на касационния контрол не се установяват.
Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 300 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1588/12.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1591/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Д. С. С. от [населено място], [улица]и С. И. С. от [населено място],[жк], вх. „А”, ап.8, да заплатят на Г. Т. Г. от [населено място], [улица] направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 300 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.