6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
ГР. София, 22 март 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 23.01.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3736/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. К. срещу въззивното решение на Апелативен съд Бургас/АС/ по гр.д. №17/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Н. К. срещу касатора иск по чл.240 ЗЗД – за връщане на сумата от 100 000 лв., дължима по договор за заем между страните от 5.10.09 г. и иск по чл.86 ЗЗД – за сумата 30518,69 лв. – мораторна лихва върху посочената главница за периода 18.12.13 – 18.12.16 г. Отхвърлено е като неоснователна направеното от ответника по иска, сега касатор, възражение за прихващане със сумата от 100 000 лв., платени на ищеца, като представител на „Каравида” ЕООД, на четири вноски с представените разходни касови ордери, от „Качика” ЕООД, с едноличен собственик на капитала Н. К..
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и чл.280, ал.2/ с всичките й хипотези/ ГПК.
Намира, че в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС- ТР №1/2013 г. на ОСГТК и практиката на ВКС – посочените решения по чл.290 ГПК, са решени следните правни въпроси от предмета на спора:1. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, длъжен ли е съдът да укаже на страната да ги изясни и конкретизира или да отстрани противоречията в тях, като едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения , извърши доклад по делото съгл. чл.146 ГПК? 2. Когато посочените във въпрос 1 съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната може ли да има за последица преклудиране на правото да се попълни делото с относими към спорното право доказателства? 3.Допустимо ли е въззивният съд да допусне направени от ответника пред въззивната инстанция доказателствени искания? 4. При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства? Следва ли основание за отхвърляне на иска/ в случая на възражението за прихващане/ да е недоказване на факти, невключени в предмета на доказване с доклада по делото? Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото, които първоинст. съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без въззивният съд да изготви нов доклад? 5. Може ли въззивният съд да прави констатации в мотивите на решението си, че ответникът не е доказал определени факти, за които носи доказателствена тежест, когато с доклада на първата инстанция по чл.146 ГПК указания относно доказването на тези конкретни факти няма и не съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила хипотезата, в която въззивният съд прави констатация, че ответникът не е доказал възражението си / за прихващане/, основанието му, поради недоказаност на конкретни факти, за които първата инстанция нито е изисквала доказателства, нито е давала указания на страната по чл.147 ГПК и не нарушава ли това правото й на защита? 6. Допустими ли са св. показания относно установяване на основанието, на което е заплатена определена сума и приложима ли е в този случай забраната по чл.164,т.3 ГПК. 7.Кой следва да носи доказателствената тежест за установяване на основанието за плащане на парична сума по РКО – страната , която твърди, че плащането е по договор за заем или ответникът, който твърди, че сумата е получена от него, но на друго правно основание? 8. За да бъде доказано с РКО извършено плащане, необходимо ли е от него да се установява/ да е посочено/ основанието за плащане?
В обхвата на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК са поставени въпросите: 9.Кои са необходимите предпоставки за уважаване на възражението за съдебно прихващане с погасено по давност вземане / в това число и за допустимостта на релевирането му/ и за необходимостта в определен момент двете насрещни вземания да са съществували едновременно годни за компенсиране – еднородни , ликвидни и изискуеми. Според касатора въпросът се решава противоречиво, и следва да се възприеме за основателен доводът му, че е налице необходимост от произнасяне на ВКС с оглед уеднаквяване на съдебната практика и за развитието на правото.10. В случай, че в РКО са посочени като получател на сумата данни и на физическото лице, и на юридическото лице, на което то е управител, може ли да се приеме категорично, че лицето е получило сумата в качеството на управител на дружеството или това следва да се установи и от всички други събрани по делото доказателства? Според касатора по въпроса липсва съдебна практика.
Наред с изложеното, касаторът счита, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, поради необоснованост на изводите на въззивния съд по съществото на спора.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, защото е постановено от компетентния съд, в обхвата на правораздавателната му дейност, в законен състав, по съответния съдопроизводствен ред и по предмета на спора, формиран от твърденията, доводите, исканията и възраженията на страните – арг. от мотивите на ТР №1/11 г. на ОСГТК, р. по гр.д. №5113/15 г. на трето г.о. на ВКС, ППВС №1/85 г., т.9 и др..
Въззивният съд е изложил подробни мотиви по съществото на спора, като е обсъдил събраните доказателства, твърденията и доводите на страните, поради което решението му не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е тежък порок, сравним с нищожността и недопустимостта на решението, всички със систематично място в чл.280, ал.2 ГПК. Касаторът твърди необоснованост на решението, която е касационно осн. по чл.281,т.3 ГПК , за което ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. Не се установява грубо нарушение на логическите и опитните правила при формиране на решаващите изводи на въззивния съд, нито липса на мотиви към решението му, предпоставящи очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК, според разясненото в теорията и съдебната практика/ опр. по к.т.д. №822/18 г. на второ т.о., опр. по ч.гр.д. №666/18 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./
Във връзка с посоченото от касатора осн. по чл.280, ал.1 ГПК, ВКС намира следното:
Въззивният съд е уважил исковете на Н. К. срещу Н. К. по чл.240 и чл.86 ЗЗД. Приел е, че ищецът като физическо лице е предоставил на ответника също като физическо лице сумата от 100 000 лв., съгл. писмения договор за заем от 5.10.09 г., като сумата е реално предадена на три вноски / на 5.10.09 г., 1.12.09 г. и 4.01.10 г./, според уговореното в договора, за което са съставени разписки / на бланки на РКО, с посочени имена, ЕГН и с подписи на физическите лица – страни по договора и делото/. Не се установява сумата да е върната на уговорените падежи / до края на 2012 г./, поради което съдът е постановил връщането й, ведно с исканите и дължими мораторна и законна лихва върху главницата.
Въззивният съд е отхвърлил възражението за прихващане на ответника, сега касатор Н. К., като е приел, че от данните по делото се установява заплащане на сумата от 100 000 лв., с РКО от 10.03.10 г., 26.03.10 г., 28.05.10 г. и 4.06.10 г., но то е извършено от юридическото лице „Качика” ЕООД / с едноличен собственик на капитала Н. К./ на юр.лице „Каравида”ЕООД / с едноличен собственик Н. К./. От заключението на в.л. и представения от ищеца в подкрепа на възражението му за търговски и облигационни отношения между дружествата договор за заем между последните от 12.03.09 г., се установяват такива отношения – обороти между дружествата в размер на 376 305 лв., като към 31.12.10 г. салдото по сметката е нулево, и предоставен от „Каравида” ЕООД на „Качика” ЕООД заем от 20 000 лв., без данни за погасяване. Според въззивния съд без значение е дали ищецът като управител на „Каравида” ЕООД е внесъл получените с изброените по-горе ордери от 2010 г. суми по сметка на дружеството – невнасянето води до отговорност по чл.145 ТЗ, но не и до извод за неоснователно обогатяване на ищеца с получените от него в качеството на представител на юр. лице суми, за сметка на ответника – физ. лице. Възражението за прихващане е неоснователно, защото между страните по делото, като физически лица, липсват насрещни задължения по см. на чл.103, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че това е достатъчно за отхвърлянето му, без да се обсъжда направеното от ищеца насрещно възражение за погасяване по давност на вземането по възражението за прихващане.
При тези данни по делото, въпроси 1,2,4 и 5 – относно нарушения на първоинстанционния съд при доклада по делото във връзка с възражението за прихващане, които не са отстранени от въззивния съд- не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК. От данните по делото е видно, както е посочил и въззивният съд, че първоинст. съд е изготвил доклад, в който е разпределил доказателствената тежест по иска. Приел е и възражението за прихващане на ответника с представените към него доказателства, като му е предоставил възможност да го уточни по размер; разгледал е и се е произнесъл по възражението за прихващане, така както е направено от ответника по иска.
Въпроси 3,6,7 и 8 също не обосновават общата и допълнителната предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В опр. по делото от 26.01.18 г. въззивният съд се е произнесъл подробно по доказателствените искания на въззивника, сега касатор. Част от тях са отхвърлени поради преклузията на чл.266, ал.1 ГПК, а други/ по чл.176 ГПК/ – поради даден вече писмен отговор на въпросите към ищеца, и поради недопустимост на св. показания на осн. чл.164, т.4 ГПК, при липса на изрично съгласие на другата страна – чл.164, ал.2 ГПК. Изводите на въззивния съд по допускане на доказателствата съответстват на практиката на ВКС за подобни случаи – ТР №1/2013 г., р. по т.д. №483/12 г. на първо т.о., р. по т.д. №542/12 г. на първо т.о. на ВКС и др. Ответникът -касатор, който твърди, че плащането с представените от него РКО между юридически лица е за погасяване на дълга по процесния писмен договор за заем, скл. от страните като физически лица, следва да докаже пълно това си твърдение с допустимите доказателствени средства. За противната страна по възражението за прихващане / ищеца/ е достатъчно с насрещно непълно доказване само да създаде съмнения в достоверността на това твърдение, както е в случая с данните от заключението на вещото лице и представения договор за заем между дружествата. В този см. е практиката на ВКС – напр. соченото от касатора р. по гр.д. №1238/14 г. на четвърто г.о.; р. по гр.д. №4002/07 г. на четвърто г.о., р.по гр.д. №574/11 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №4957/09 г. на четвърто г.о. и др.
Последните два въпроса не обосновават основание за допускане на обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Първият от въпросите не е от значение за спора, тъй като въззивният съд не е обсъждал дали вземането по възражението за прихващане е погасено по давност, а само страните по него, които изключват предпоставката по чл.103, ал.1 ЗЗД. Вторият въпрос също не е от значение за спора, защото качеството, в което ищецът е получил плащането по представените с възражението за прихващане РКО, е установено след обсъждане и на другите доказателства по делото – експертиза и договор за заем от 12.03.09 г..
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас по гр.д. №17/2018 г. от 19.03.18 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: