ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 785
гр. София, 21.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2129 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1904/20.03.2018 г. на Висше училище по мениджмънт /ВУМ/, представлявано от ректора доц. Т. Р., чрез адв. М. Г., против въззивно решение № 29/20.02.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 562/2017 г. по описа на Окръжен съд – Добрич. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 1051/13.11.2017 г. на РС – Добрич, касаторът е осъден да заплати на Р. Л. С., на основание чл.200, ал.1 КТ, допълнително сумата от 20 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука, станала на 23.03.2013 г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното й изплащане.
Решението в частта, с която искът по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата от 30 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лева не е обжалвано и е влязло в сила. Първоинстанционното решение е влязло в сила и в частта, с която претенцията е уважена до размера на сумата от 10 000 лв.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ отговорността на работодателя по чл.200 КТ при настъпила трудова злополука, може ли да се ангажира за вреди, които пострадалото лице е могло да ограничи, или избегне, при полагане на дължимата грижа, съгласно правилото на чл.83, ал.2 ЗЗД; 2/ при постановяване на решението си, длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства; 3/когато ответникът е направил възражение, че част от неимуществените вреди се дължат на неположена от ищеца грижа за ограничаване на обема им, длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза за установяване на причинно-следствената връзка между трудовата злополука и твърдените, че са претърпени болки и страдания.
По отношение на първия и третия въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 73/27.01.1986 г. по гр.д. № 43/1985 г. на ОСГК на ВС и решение № 97/26.05.2015 г. по гр.д. № 5783/2014 г., III г.о. на ВКС. По втория въпрос се твърди, че е налице противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК – решение № 153 от 03.02.2017 г. по т.д.№ 3372/2015 г. I т.о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр.д.№ 980/2011 г. на II г.о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на I г.о., решение № 408 от 07.11.2011 г. по гр.д.№ 1347/2010 г. на I г.о.
Касаторът твърди вероятна недопустимост на въззивното решение, като произнесено по нередовна искова молба в частта по искането за присъждане на законна лихва от датата на увреждането.
Основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение е аргументирана с нарушаването на основни начала на гражданския процес и на разпоредбата на чл.45 ЗЗД, предвиждаща, че при деликтната отговорност се дължи обезщетение само за онези вреди, които са в причинно-следствена връзка с увреждането.
Ответникът по жалбата Р. Л. С., представляван от адв.Е. Т., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебните разноски, направени в производството пред ВКС.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Ищецът е работил по трудово правоотношение като преподавател във ВУМ – [населено място] до 17.02.2014 г. На 23.03.2013 г. по време на занятия със студенти, за да онагледи преподавания материал, ищецът включил личния си преносим компютър към мултимедия в аудиторията. В момента на свързване на устройствата С. почувствал силен токов удар, от който загубил равновесие и паднал по гръб върху работна маса, при което получил изкълчване на дясната раменна става. С разпореждане № 19/11.04.2013 г. на РУСО-Добрич злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Въззивният съд е посочил, че непосредствено след инцидента на ищеца е оказана спешна медицинска помощ – извършено е наместване на ставата, поставена е ортеза, предписани са болкоуспокояващи. По лекарско предписание С. провел два рехабилитационни курса. В хода на лечението, поради констатирано усложняване на луксацията, на 27.06.2013 г. е насрочена и направена операция на дясната ръка, като е отстранена деформираната част от раменната става и е поставена изкуствена. След операцията ищецът продължил с назначените му рехабилитационни курсове и физиотерапия. След период на известно подобрение и затихване на болките, през месец септември 2016 г. ищецът е опериран за втори път, когато му е поставен имплант и са назначени нови рехабилитационни процедури, които са изпълнени от него. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че усложнената луксация, която ищецът е получил в резултат на злополуката, му е причинила множество болки и страдания с различна интензивност за дълъг период от време. Макар и в по – ниска степен, те продължават и към настоящия момент. Ограничената подвижност в дясната раменна става му е причинила неудобства от различен характер – затруднена лична хигиена при миене, бръснене, сресване, затруднено обличане и други ежедневни проблеми, които в съвкупност са се отразили неблагоприятно върху психиката и самочувствието на лицето. Отчитайки интензитета на преживените от С. физически болки и емоционален дискомфорт, претърпените две операции, продължителният период на лечение, прогнозата за в бъдеще, въззивната инстанция е приела, че справедливият размер обезщетение възлиза на сумата 30 000 лв. При този възприет извод, с решението на ОС – Добрич са присъдени допълнително още 20 000 лв. към определеното от първата инстанция обезщетение от 10 000 лева, със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
Върховният касационен съд намира, че поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.
Не се установява въззивното решение да е вероятно недопустимо в частта му, с която законната лихва върху паричното обезщетение е присъдена от датата на увреждането. Съгласно препращащата норма на чл.212 КТ, правилата на гражданския закон намират субсидиарно приложение за неуредените въпроси по имуществената отговорност на работодателя при причиняване на смърт или увреждане здравето на работника. В този смисъл, ВКС безпротиворечиво е приемал, че правилата за деликта намират субсидиарно приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или професионално заболяване. По отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение задължението на работодателя по чл.200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими са общите принципи по чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД – работодателят, дължащ обезщетение по чл.200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането и от този момент се присъжда законната лихва като обезщетение върху сумата, предмет на иска по чл.200 КТ /в т.см. – решение № 441/08.07.2010 г. по гр. д. № 682/2009 г., IV г. о., решение № 217/25.07.2013 г. по гр. д. № 1038/ 2012 г., IV г. о. на ВКС/. В случая, с решението си съдът е присъдил законната лихва от датата на настъпване на трудовата злополука, което не противоречи на възприетото в практиката на ВКС разрешение.
По процесуалния въпрос, поставен от касатора, не е налице основание за допускане на касационното обжалване. В практиката си ВКС трайно е приемал, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В съответствие с установената съдебна практика, в т. ч. и със сочените от касатора решения на състави на ВКС, респ. при съобразяване на уредбата на ограничения въззив по сега действащият ГПК / в сила от 01.03.2008 г./, след проверката за валидност и допустимост /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил собствени мотиви по въведените във въззивното производство доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, като е счел, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е необосновано занижен и е присъдил допълнително сумата от 20 000 лв. Касаторът не е обжалвал първоинстанционното решение и във въззивното производство е изложил доводи за правилност и обоснованост на решението на първата инстанция, с която искът по чл.200 КТ е уважен за сумата от 10 000 лв.
Въпросите, касаещи за кои вреди при настъпила трудова злополука може да се ангажира отговорността на работодателя по чл.200 КТ, респ. следва ли да се обезщетяват и вреди, които пострадалото лице е могло да ограничи, или избегне, при полагане на дължимата грижа, съгласно правилото на чл.83, ал.2 ЗЗД, също не обуславят селектирането на жалбата. Цитираното от касатора ТР № 73/27.I.1986 г. по гр. д. № 43/85 г., ОСГК на ВС касае обезщетяването на имуществени вреди при настъпила трайна нетрудоспособност и при ексцес на увреждането, като в мотивите е посочено, че за увредения съществува задължението по чл. 83, ал. 2 ЗЗД да положи грижата на добър стопанин с оглед избягването на вреди. В другото сочено от страната решение № 97/26.05.2015 г. по гр.д. № 5783/2014 г., III г.о. на ВКС е дадено разрешение на въпроса, дали следва да се намали обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, респ. за тези от тях, които работникът би могъл да избегне, ако положи грижата на добър стопанин по смисъла на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Посочено е, че отговорността по чл.200 КТ е безвиновна договорна отговорност, като при нея се прилага правилото на чл.83, ал.2 ЗЗД за последващата вина на пострадалия. Същото намира приложение и по отношение на неимуществените вреди от трудова злополука, според обстоятелствата на случая. Вината на пострадалия може да се състои и в това, че след като вредата е настъпила, той не е взел необходимите и достъпни му мерки, за да я намали или ограничи. В случай на нараняване, пострадалият следва да се грижи за своето лекуване. При доводи от страна на ответника, че претърпените болки и страдания се дължат и на бездействието на ищеца да предприеме лечение, вкл. оперативно, въпросът може да бъде изяснен и с назначаване на медицинска експертиза. Въззивното решение не противоречи на приетите разрешения. В случая, именно след приемане на неоспорените заключения на съдебно-медицинските експертизи, съдът е приел, че всички сочени от ищеца за претърпени морални вреди са в пряка причинна връзка с увреждането, получено при трудовата злополука, както и че пострадалият активно е провел лечението си – не е допуснал забавяне на оперативното лечение, или бездействие по отношение на възстановителните процедури и е изпълнил всички предписания на лекарите.
Релевираното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. В случая, нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не може да се обоснове наличието на основанието за допускане на касационния контрол – очевидна неправилност. Това е такава квалифицирана форма на неправилност на обжалвания съдебен акт, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Доводите и аргументацията, които жалбоподателят е изложил във връзка с предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по жалбата – Р.С., представляван от адв.Ел.Т., е направил искане за присъждане на разноските за касационното производство. Тъй като доказателства за сторени разходи не са представени с отговора на касационната жалба, такива не се и присъждат.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29 от 20.02.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 562/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.