О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
гр.София, 02.07.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №742 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор от Софийска апелативна прокуратура, като представител на Прокуратура на Република България, срещу решение от 27.11.2018г., постановено по в.гр.д.№4101/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 27.06.2018г. по гр.д.№5/2018г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отхвърлен като неоснователен иска на Окръжна прокуратура-Благоевград, за поставяне на К. И. Г. под запрещение на основание чл.5 ЗЛС.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Постъпил е писмен отговор от ответника по жалбата К. И. Г., чрез процесуален представител адв.Р. с приложено пълномощно, в който се оспорва наличието на основание за допускане на касацинно обжалване. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на Окръжна прокуратура-Благоевград, за поставяне на К. И. Г. под запрещение на основание чл.5 ЗЛС.
Въззивният съд е приел, че К. И. Г. страда от душевна болест – „параноидна шизофрения с непрекъснат ход, промяна на личността, социална дезадаптация“. Съдът е приел, че не е налице второто кумулативно необходимо условие, за да се постави едно лице под запрещение, а именно правният критерий – то да не може да се грижи за своите работи. Приел е, че от събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен извод, че ответникът Г. не може да се грижи за делата си, поради което и с оглед събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел за недоказан пълно и главно кумулативно факта на невъзможност на въззиваемия да се грижи изцяло сам за своите работи. Изложени са съображенията на въззивния съд, че ответникът Г. не е опасен сам за себе си, тъй като има достатъчно умствен капацитет и може да защити собствените си интереси, като е опасен единствено за околните, което предполага друг правен способ за неговото лечение, а именно – по реда на ЗНЗ чрез настаняване на принудително лечение, на каквото е настанен за шест месеца с прокурорско разпореждане непосредствено след убийството на майка си и което съдът е посочил, че продължава.
Въззивният съд е посочил, че преценката дали ответникът може да се грижи за своите работи, се прави от съда, а не от вещото лице, чието заключение не е оценил.
Настоящият касационен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение по поставения от касатора въпрос/след уточнение в съответствие с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК ВКС/: „за връзката между медицинския и юридическия критерий за поставяне под запрещение“, поради разрешаването му в противоречие с т.5 от ППВС №5/79г. от 13.02.1080г. и решение №214 от 19.10.2015г. по гр.д.№1619/2015г. на ВКС, ІІІг.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В практиката на ВКС е прието, че: „Чл. 5, ал. 1 ЗЛС обвързва наличието на юридическия критерии за поставяне на едно лице под запрещение от наличието на медицинския критерии – слабоумие или душевна болест. Съгласно посочената разпоредба под запрещение се поставя лице, което не може да се грижи за своите работи поради слабоумие или душевна болест. Поради това по делата за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли фактически да се грижи за своите работи и интереси – т. 5 на ППВС № 5/1979г. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /чл. 202 ГПК/ против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства.“.
С оглед изложеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не дължи заплащане на държавна такса – чл.83, ал.1, т.3 ГПК. Предвид характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на ответната страна в производството за поставяне под запрещение, настоящият състав намира, че следва да изслуша К. Г..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.11.2018г., постановено по в.гр.д.№4101/2018г. на Софийски апелативен съд.
ПОСТАНОВЯВА изслушването на К. И. Г. в открито съдебно заседание на 30.10.19 г. -9ч.
НАСРОЧВА делото в открито съдебно заседание на 30.10.19 г. – 9ч. с призоваване на страните: жалбоподател – Прокуратура на Република България, ответник – К. И. Г., чрез публикация в Държавен вестник.
За обезпечаване личното изслушване на ответника от съда, на последния да се изпратят призовки – лично /на домашния адрес [населено място], общ.С., [улица] на адрес [населено място], „ЦПЗ – Благоевград“ ЕООД, [улица]/ и чрез процесуалния му представител адв.Р. /гр.Я., [улица], адвокатска кантора на адв.Р., тел. [ЕГН]/.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: