О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№586
гр. София 12.07.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 22 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от А. С. В. и Ж. Г. Д., чрез процесуалния им представител адв.Б., срещу решение от 21.07.2017г., постановено по в.гр.д.№301/2017г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение от 21.03.2017г. по гр.д.№2889/2014г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените от тях искове с правно основание чл.45 ЗЗД и 49 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата В. Х. Р., чрез процесуален представител адв.Ж., В. Н. Р., чрез процесуален представител адв. Р., в писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата [фирма], чрез процесуален представител юрисконсулт Д., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач Ж. И. Н., чрез процесуален представител адв.П., и третото лице – помагач П. Г. Т., чрез процесуален представител адв.С., вземат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.45 и чл.49 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, предявени от А. С. В. и Ж. Г. Д. срещу В. Х. Р., В. Н. Р. и [фирма] за солидарното им осъждане за заплащане на сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на дъщеря им Г. А. В. на 2.01.2008 г. в [населено място], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 10.12.2014 г., до окончателното й изплащане и сумата от 157398.70 лева – обезщетение за забава за периода от 02.01.2008 г. до 10.12.2014 г. поради погасяването им по давност.
Исковете са приети за основателни и доказани в пълните им предявени размери, но са отхвърлени като погасени по давност.
Въззивният съд е приел, че в случая деянието осъществява едновременно състав на престъпление и признаците на деликт, откриването на дееца е моментът на привличане на извършителите в качеството им на обвиняеми, тъй като от този момент те са станали известни. Ответниците по делото са били привлечени като обвиняеми за престъпление по чл. 123, ал.1 НК на 24.07.2009 г.. С протоколите за предявяване на разследването по ДП №2/2008 г. на ОД – МВР на 06.08.2009 г., всеки от ищците е узнал имената на обвинените лица, включително и на двамата ответници. Прието е, че на тази дата са станали известни деликвентите – настоящи ответници, поради което от този момент по отношение на тях е започнала да тече погасителната давност. Предвид факта, че обвинението е обхващало неизпълнение на задължения на ответниците по възложената им работа и по делото е имало данни за възложителя на работата – [фирма], е прието, че това е моментът, от който ищците са били в известност и относно дружеството, отговарящо гаранционно –обезпечително спрямо деликвентите.
Прието е от въззивния съд, че с оглед разпоредбата на чл. 114, ал.3 ЗЗД, са неоснователни твърденията на процесуалния представител на ищците, че давността започва да тече от внасянето на обвинителния акт в съда или от повторното предявяване на разследването на 16.12.2009 г. Изложени са съображенията на съда, че гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, поради което за предявяването на гражданския иск не е необходимо деецът да бъде осъден с влязла в сила присъда. Посочено е , че при предявяването на разследването на 06.08.2009 г. ответниците са станали известни на пострадалите и е станало възможно предявяването на гражданските искове за вредите от деликта. Прието е, че извършеното повторно предявяване на разследването на пострадалите на 16.12.2009 г. с привличане на още едно лице, освен вече привлечените 17 лица, не съставлява действие по откриване на дееца по смисъла на чл. 114, ал.3 от ЗЗД и не поставя ново начало на давностния срок.
Въззивният съд е приел за неоснователви и доводите за спиране и прекъсване на давността. Посочено е, че воденото наказателно производство срещу деликвентите няма за последица спиране на давността. Наказателният процес не е относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност, когато същата е започнала да тече /р. № 1016/22.12.2009 г. на ВКС по гр.д. № 293/2009 г., III г.о., р.№ 610/30.09.2010 г. на ВКС по гр.д. № 888/2009 г., IV г.о./. Съобразно с чл.114, ал.3 ЗЗД, не е необходим специален ред за установяване на авторството на деянието. Дори то да е престъпление, давността за гражданската отговорност тече от момента на извършването му, респ. – от откриването на дееца, а не от влизане в сила на присъдата.
Изложени са съображения, че давността не е спряна или прекъсната с предявяване на граждански искове в наказателното производство. С протокол от с.з. № 52/21.10.2010 г. по НОХД № 1294/2010 г. Варненският окръжен съд е приел за съвместно разглеждане в наказателното производство предявените от ищците граждански искове за неимуществени вреди в резултат от престъплението по чл.123 от НК. Тъй като в същото производство е било одобрено постигнато с един от подсъдимите споразумение, е последвало частичното му прекратяване и отвеждане на съдебния състав от разглеждане на делото. Новият съдебен състав е започнал съдебното производство отначало по отношение на останалите подсъдими и е извършил отново всички извършени до този момент процесуални действия. С определение от същата дата – 21.10.2010 г. са оставени без уважение исканията на пълномощника на ищците са конституирането им като граждански ищци и за приемане за съвместно разглеждане на гражданските им искове срещу подсъдимите за обезщетяване на вредите от престъплението. Неприемането на гражданските искове за разглеждане в наказателното производство е станало известно на ищците и на техния пълномощник на същата дата – много преди изтичане на петгодишната давност. Прието е предвид липсата на извършени процесуални действия по гражданските искове до постановяване на първата присъда от 17.01.2012 г. на В., че са неоснователни доводите за прекъсване на давността поради липса на изрична отмяна на определението относно приемането на исковете от отвелия се състав на наказателния съд.
С предявяването, но неприемането на гражданските искове за разглеждане в наказателното производство, давността не се счита за прекъсната /р. № 143/ 11.05.2012 г. по гр.дело № 1424/2011г. III г.о. по чл.290 от ГПК/. Давността не е и спряна съгласно чл. 115 б.”ж” от ЗЗД /р.№ 610/30.09.2010 г. по гр. д. № 888/2009 г., IV г. о./.
Прието е с оглед установеният начален момент, от който тече погасителната давност – 06.08.2009 г., че петгодишният давностен срок е изтекъл на 06.08.2014 г. и исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена в съда на 10.12.2014 г.. след изтичане на този срок, поради което исковете по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, като погасени по давност, следва да бъдат отхвърлени.
Настоящият касационен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение доколкото разрешението по поставения от касаторите /уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/: „за задължението на въззивния съд да обсъди доводите във въззивната жалба“, във въззивното решение, в което не са обсъдени всички оплаквания във връзка с уваженото възражение за изтекла погасителна давност /че съдът не е обсъдил доводите във въззивната жалба за това, че предявените от тях граждански искове са приети за разглеждане в наказателното производство и производството по тях не е прекратено/, е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По смисъла на трайната съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.07.2017г., постановено по в.гр.д.№301/2017г. на Апелативен съд – В..
Делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: