О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 966
ГР. София, 27.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 19.10.2015 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3457/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на В. Л. и на Д. [фирма] срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №11994/14 г.. С решението е уважен предявеният от Весна П. срещу ЧСИ В. Л. по реда на чл.422 ГПК иск с пр. осн. чл.441 ГПК, вр. с чл.45 ЗЗД – признато е за установено, че ответницата дължи на ищцата сумата от 6 224,51 лв., недължимо събрана по посоченото изпълнително дело и сумата 109,79 лв. – пропусната полза от нарушен банков депозит. Решението е постановено при участието на Д. [фирма], като трето лице – помагач на страната на ответника.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването касаторът – ответник по иска ЧСИ В. Л. се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. В тази връзка поставя като значими за спора въпросите: При преценка на наведените фактически твърдения, налице ли е произнасяне по непредявен иск по чл. 45 ЗЗД, вр. с чл.441 ГПК? Какво е съотношението между установителния иск по чл.422 ГПК и разгледания от СГС иск за вреди от деликта? Има ли равнопоставеност на страните в процеса, ако на ответницата не е била дадена възможност да се защитава по осъдителен иск с оглед разпределението на доказателствената тежест за елементите от състава на деликта, не е допуснато и изменение на иска от установителен към осъдителен по реда на чл.214 ГПК.
Поставените въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС и не сочат на вероятна недопустимост на въззивното решение като обща предпоставка за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
На ищцата, като заявител е издадена по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение за процесните суми. Ответницата – длъжник по заповедта за изпълнение, е подала възражение в срок, след което заявителят е завел по реда на чл.422 ГПК иск за установяване на вземането си. Искът е предявен и уважен и от двете инстанции по същество като установителен за посочените в заповедта за изпълнение вземания, както е констатирано и в опр. по ч.гр.д. №2076/15 г. на ВКС, второ г.о. по повод молба на ответницата за спиране на изпълнението на въззивното решение на осн. чл.282 ГПК.
Поставените от касатора –ответник по иска въпроси и свързаният с тях довод за вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен осъдителен иск, не съответстват на данните по делото за вида на предявения и уважен иск. Затова не обосновават наличието на общите и специални основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в ТР №1/19.02.10 г.
За допускане на обжалването касаторът- трето – лице, помагач на страната на ответника Д. [фирма] се позовава на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
Поставеният в р.І-ви от изложението въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви с обсъждане на всички доводи и възражения на страните и преценка на правнорелевантните факти, не е разрешен в обжалваното решение в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил – включително с препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, твърденията и доводите на страните от предмета на спора, вкл. и конкретно посоченото в изложението възражение на ответника, че недължимо събраната сума е преведена на взискателя по изпълнителното дело. Това обстоятелство, след като няма твърдения и данни, че сумата е върната на ищцата, според въззивния и първоинстанционния съд, не се отразява на извода за основателност на деликтния й иск срещу ЧСИ.
Поставеният в тази връзка в р.ІІ от изложението въпрос: Допустимо ли е едно лице да има на две различни основания вземане за една и съща сума срещу различни лица, без това да води до неоснователното му обогатяване?- е разрешен в съдебната практика, поради което не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Така напр.за подобен въпрос в ТР №1/10 г. на ТК на ВКС е прието: Независимо, че деликтното право и прякото право / по чл.407 ТЗ, отм./ принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, от различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се и се погасяват в един и същи момент.”
Не е налице соченото от касатора допълнително осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК по поставения в р.ІІІ – ти от изложението въпрос: Необходимо ли е солидарността на задълженията да е формулирана с някаква специална фраза или непременно чрез употреба на думата „солидарност” или е достатъчно начинът на формулиране да показва, че няколко лица дължат една престация?
Изводите във вл. в сила р. на АС София по гр.д. №319/11 г., на което се позовава касаторът, че не е необходимо солидарното задължение да е непременно назовано така, а за характера му може да се съди от смисъла на поетите задължения, се отнасят до тълкуване на договор, когато солидарността произтича от него. Когато се изпълнява съдебно решение /в какъвто контекст е зададен въпросът по настоящото дело/, солидарността /активна или пасивна/ следва да е изрично постановена, както е направено и в първоинстанционното решение, потвърдено с цитираното от касатора въззивно решение по гр.д. №319/11 г. на АС София.
Сочените от касаторите основания за допускане на обжалването не са налице и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №11994/14 г. от 20.02.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ