О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
София , 07.10. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2588 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Алилов Ш. и Н. С. Ш., двамата от [населено място], чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 11.02.2015г., постановено по в.гр.д.№499/2014г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 10.10.2014г. по гр.д.№394/2014г. на Севлиевски районен съд за отхвърляне на предявените от Б. Алилов Ш. и Н. С. Ш. против И. Б. Ш., Ц. А. Иванова и [фирма] искове с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.440 ГПК.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответниците по касационната жалба И. Б. Ш. и Ц. А. Иванова не вземат становище по жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Б. Алилов Ш. и Н. С. Ш. против И. Б. Ш., Ц. А. Иванова и [фирма] искове да бъде признато за установено по отношение на И. Б. Ш., Ц. А. Иванова и [фирма], че сключената с н.а.№184/1997г., с която Б. Алилов Ш. и Н. С. Ш. са продали на Б. Алилов Ш., по време на брака му с Ц. А. Иванова недвижим имот в [населено място], а именно: 1/2ид.част от поземлен имот с идентификатор 65927.501.707, целият с площ от 401кв.м., заедно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор 65927.501.707.1.1 – целият първи етаж от двуетажна жилищна сграда №1, застроена в поземления имот, заедно със съответната идеална част от общите части на сградата и прилежащата към обекта земя, заедно с масивна сграда /гараж/ с идентификатор 65927.501.707.6 с площ от 15кв.м. за сумата от 59740лв., е привидна, тъй като не била заплатена цената, отразена в нотариалния акт, да прогласи нищожност на същите и да бъде признато за установено, че ищците са собственици на имота, на основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.440 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба №184/13.11.1997г. ищците продали на сина си – ответника И. Ш. по време на брака му с ответницата Ц. Иванова процесния имот за сумата от 59740лв., която сума съобразно нотариалния акт продавачите са получили преди изповядане на сделката като са си запазили правото на ползване на имотите. В исковата молба са изложени твърдения, че е налице симулация – страните по договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот не са имали намерение да прехвърлят собствеността на имота, а са искали да бъде предоставено ползването му. С нотариален акт за договорна ипотека № 80/2006г. за обезпечаване вземането по договор за кредит И. Ш. и Ц. Иванова учредили договорна ипотека в полза на [фирма] върху недвижимия имот в [населено място]. Крайният срок за погасяване на кредита по договор №404/24.08.200 г. бил 20.08.2016г. Поради това, че кредитополучателят /първите двама ответници, втората като съдлъжник/ не изпълнил точно задълженията по договора за кредит, на 29.07.2009г. между банката, от една страна и Ш. и Иванова от друга страна, бил подписан анекс №1, кредитът им бил преструктуриран, като се задължили да върнат сумата в срок до 20.08.2018г. По отношение на обезпечението – учредената в полза на банката договорна ипотека върху недвижимо имущество, с анекса не внасяни промени. Били подписани още два анекса, последния на 09.08.2011г. и страните за трети път предоговорили размера на задълженията по кредита, но ответниците продължили неизпълнение на задълженията си по него. Банката обявила кредита за предсрочно изискуем с покана за доброволно изпълнение с изх. №47/14244, изпратена на 19.09.2012г. Проведено било заповедно производство по реда на чл.417 ГПК, приключило с издаване на заповед №325/13.06.2013г. РС Севлиево. Тъй като възражение срещу издадената заповед подал само длъжника Ш., бил предявен иск по чл.422 ГПК, и с решение №74/14г. по т.д.№5/2014г. на ГОС е признато за установено, че Ш. дължи на [фирма] София, описана в същото сума по заповед за изпълнение №325 от 13.06.2013г. по ч.гр.д.№770/2013г. на Севлиевски районен съд. Образувано е изпълнителното дело по изп.д.№20137340401311 по описа на ЧСИ, peг.№734, с взискател-банката, а първите двама ответници-длъжници. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение и образуване на изпълнително дело са предприети преди развода по взаимно съгласие на първите двама ответници и преди завеждане на настоящия иск.
Съдът е приел, че по делото е представено обратно писмо, но е прието, че то не разкрива симулативността на сделката, поради следното: С обратното писмо е направено изявление от страна на ответника Ш., че вписаната цена в нотариалния акт в действителност не е договаряна и не е заплащана, като сделката била безпарична, а действителната уговорка била имота да бъде предоставен на И. Ш. за безвъзмездно и безсрочно ползване заедно със съпругата му Ц. Иванова по време на брака им. Съгласно отразеното в т.3 от н.а.№184/1997г. прехвърлителите са запазили правото на ползване върху описаните в нотариалния акт недвижими имоти. Въззивният съд е приел, че това запазване от страна на продавачите на правото на ползване върху имота противоречи на твърденията на ищците и ответника Ш., че действителната воля на страните по сделката е била ищците да му предоставят имота за ползване, тъй като както е установено от отразеното в нотариалния акт намерението на продавачите по процесната сделка е било да ползват имота. Освен това в решението е посочено, че буди недоумение факта, че страните са избрали да сключат сделка в нотариална форма, чиито последици не са желали да настъпят, а са желали да настъпят последиците на друга сделка – предоставяне на една вещ за ползване, за валидността на която не е необходимо да се извърши в нотариална форма.
Касаторите сочат в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, поради това, че с въззивното решение е разрешен въпросът: „дали документ, който изхожда от една от страните по привиден договор, може да бъде счетен за обратно писмо за пълно доказване на симулация или той представлява само начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2, изр.1 ГПК”. Касаторите считат, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решение №484/2010г. по гр.д.№375/2010г. на ВКС, ІVг.о., решение №437 от 22.07.2004г. по гр.д.№907/2003г. на ВКС/без да е посочено отделение/ и решение №163/2011г. по гр.д.№1536/2009г. на ВКС, ІVг.о. Поставеният от касаторите въпрос не е разрешен в обжалваното решение от въззивния съд и не е стоял за разрешаване – съдът не се е занимал с въпроса дали по делото е необходимо да се разпитват свидетели за установяването на симулацията, тъй като такъв въпрос не е поставен за разрешаване. Отделно от това с въззивното решение и посочената от касатора задължителна съдебна практика непротиворечиво е прието, че дали декларацията на ответника е пълно доказателство за симулацията, зависи от съдържанието на декларацията и доколко установява твърдяната симулация. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана при произнасяне по допускането до касационно обжалване, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъбразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разгреждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В отговора на касационната жалба ответникът [фирма] е посочил, че представя доказателства за направени разноски, каквито обаче не се съдържат в делото, поради което разноски не се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 11.02.2015г., постановено по в.гр.д.№499/2014г. на Габровски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: