О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
София, 05.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1888/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на Република България против решение № 332 от 13. 02. 2017 г. по гр. д. № 4820/2016 г. на САС, ГО, 8 с-в В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 29. 07. 2016 г. по гр. д. № 1064/2016 г. на СГС, I-3 състав, в частта, с която предявеният от Й. С. К. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление от общ характер, е уважен за сумата 4000 лв., ведно със законната лихва върху същата считано от 25. 02. 2015 г. до окончателното й изплащане. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по правни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и намаляване размера на присъденото обезщетение.
Подадена е касационна жалба и от ищеца Й. С. К., чрез адв. Р. И. А., срещу посоченото въззивно решение В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение предявеният от Й. С. К. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление от общ характер, е отхвърлен над сумата 4000 лв. до сумата 30000 лв. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в пълния предявен размер от 30000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на касатора и прецени данните по делото, прие следното:
С въззивното решение апелативният съд е постановил частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваното от ищеца и ответната страна първоинстанционно решение, в резултат на което предявеният от Й. С. К. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление от общ характер, е уважен за сумата 4000 лв., ведно със законната лихва върху същата считано от 25. 02. 2015 г. до окончателното й изплащане, и отхвърлен над сумата 4000 лв. до пълния предявен размер от 30000 лв.
За да постанови този резултат, съдебният състав е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /ДВ бр. 17/2009 г./ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България, тъй като тя, в качеството си на орган, оправомощен да повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер, е повдигнала срещу ищеца обвинение за извършено престъпление по чл. 290 НК, като образуваното срещу ищеца по това обвинение наказателно производство е приключило с постановяване на оправдателна присъда. При определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди съдът е съобразил следните обстоятелства: тежестта на престъплението, в което е обвинена ищцата – престъплението по чл. 290, ал. 1 НК не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР НК, тъй като за същото се предвижда наказание до 5 години лишаване от свобода; продължителността на воденото наказателно производство /от 4. 07. 2011 г., когато ищецът е бил привлечен като обвиняем до 25. 02. 2015 г., когато е бил оправдан, т.е. 3 години и 6 месеца; вида на взетата по отношение на същия мярка за неотклонение /“подписка”/; доказаните по делото негативни психични изживявания, причинени на ищеца в резултат на обвинението /нервно напрежение, стрес, притеснение, страх от осъждане, потиснатост, семейни проблеми, които не надхвърлят обичайните вреди, които се търпят при упражнена наказателна репресия от подобен характер/, както и липсата на доказателства за изпадането му в депресия и за накърнен авторитет и добро име сред колеги и познати.
Не са налице сочените от Прокуратурата на Република България предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за сумата 4000 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: а/. при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с ППВС № 4/68 г., т. ІІ; б/. за да се ангажира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ /стара редакция/, следва ли претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и следва ли съдът да изложи мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г. и с точка 19 от ТР № 1/4. 01. 2001 г. и е присъдено обезщетение при липса на причинно-следствена връзка между част от вредите и воденото наказателно производство и без изложени мотиви в този смисъл; в/. как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с приетото по същия въпрос в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са от значение за изхода на конкретното дело.
Относно първия поставен въпрос – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/68 г., т. ІІ/. В цитираното постановление е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, при определяне размера на обезщетението съдът е преценил всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение при определяне на търпените неимуществени вреди – отчел е тежестта и броя на обвиненията, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство, начина по който обвинението се е отразило на психиката на ищеца и продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания и др. В този смисъл, не би могло да се приеме, че решението на съда не е съобразено с дадените в ППВС № 4/68 г. указания.
Вторият посочен по-горе правен въпрос не е решен в противоречие с приетото в точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г. По настоящото дело е претендирано и присъдено обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда. Налице е причинно-следствена връзка между незаконността на обвинението и неимуществените вреди /последните са пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнатите и поддържани обвинения/, а психичните страдания са преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Липсва противоречие и с указанията, дадени в точка 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. Мотивите към въззивното решение отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдържат фактически и правни изводи за всички релевантни за спора факти и обстоятелства и при изготвянето им съдът е съобразил изискванията на действащия понастоящем процесуален закон.
Относно третия посочен по-горе правен въпрос – не е налице решаването му в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 3 от 29. 01. 2014 г. по гр. д. № 2477/13 г., 4 г.о. и решение № 95 от 23. 09. 2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г., 3 г.о./. Към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е приложено и решение № 45 от 18. 03. 2011 г. по в. гр. д. № 25/11 г. на ВнАС, без да е доказано влизането му в сила /на самото решение е отразено неофициално, че същото е частично отменено от ВКС/, поради което и съгласно ТР № 1/2010 г., т. 3, същото не следва да се взема предвид. От цитираните решения на ВКС и изложените към тях мотиви не би могло да се направи извод, че във всяко от тях, както и в обжалваното въззивно решение, е приложен по различен начин общественият критерий за справедливост. Разликата в размерите на присъдените обезщетения се дължи на различна фактическа обстановка, установена по всяко от делата. Различията са относно конкретно доказаните по всяко от делата претърпени от ищците негативни психични изживявания от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, негативните отражения и последици в техния живот, съдебното им минало и наличие на множество осъждания, водени срещу тях други наказателни производства или изтърпяване на други ефективни наказания „лишаване от свобода“ в съответния релевантен исков период, личността на увредените, различната отдалеченост във времето на периодите, в който са търпени неимуществените вреди, което означава и различни обществено-икономическите условия към този момент, възрастта, социалния статус на увредените и т.н. Именно прилагането на критерия за справедливост, отнесен към всички обстоятелства, установени при всеки един от случаите, е наложило определяне на различни размери на обезщетенията за търпените неимуществени вреди.
Не са налице и сочените от ищеца Й. С. К. предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 4000 лв. до сумата 30000 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани няколко правни въпроса, част от които съвпадат напълно с част от поставените от Прокуратурата на РБългария въпроси, а именно: а/.при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост, както и да обективира тази преценка в мотивите си – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с ППВС № 4/68 г., т. ІІ, както и с точка 19 от ТР № 1/4. 01. 2001 г.; б/. следва ли да се присъди обезщетение за неимуществени вреди при наличие на доказана причинно-следствена връзка между настъпването им и воденото наказателно производство – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г..
По съображения идентични с изложените по-горе, настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по така поставените въпроси. Въззивното решение е съобразено напълно с дадените в ППВС № 4/68 г. указания, както и с приетото в точка 19 от ТР № 1/4. 01. 2001 г. и в точки 3 и 11 от ТР № 3/2005 г. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди са отчетени всички установени по делото факти, които са от значение за тази преценка – обвинението не е било за тежко престъпление, наказателното производство е приключило в разумен срок, по отношение на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение, по делото са установени само част от твърдените в исковата молба негативни психични изживявания, а установените такива не надхвърлят по обем обичайните при сходни случаи, съобразена е възрастта и социалния статус на ищеца и т.н. Обезщетение е присъдено за всички доказани вреди, чието настъпване е в причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство, а въззивното решение е мотивирано.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол решението в отхвърлителните части и по последния поставен от ищеца въпрос – дали може да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 за частта от периода от наказателното производство, в която ищецът е участвал само в качеството си на свидетел. Твърди се, че изводите на въззивния съд по така поставения въпрос противоречат на решение № 353 от 6. 11. 2015 г. по гр. д. № 892/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 397 от 26. 11. 2015 г. по гр. д. № 6047/13 г. на ВКС, IV г.о.,решение № 187 от 13. 06. 2012г. по гр. д. № 1215/2011 г. на ВКС, IIIг.о., решение № 341 от 5. 10. 2012 г. по гр. д. № 1310/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Въпросът е обусловил решаващите изводи на състава на апелативния съд и е от значение за изхода на делото, но не е налице твърдяното от касатора-ищец противоречие с посочените две решения.В същите е прието, че повдигането на обвинение в извършване на престъпление по смисъла на НПК не е задължителна предпоставка за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /сегашна редакция/, а е достатъчно срещу съответното лице да е образувано наказателно производство, от който момент същото следва да се счита за подложено на наказателно преследване. В случая, наказателното производство е било образувано на 13. 06. 2006 г. само срещу лицата А. Х. и М. М.. Ищецът Й. С. К. е бил разпитван в досъдебното производство в качеството му на свидетел и до 28. 06. 2011 г., когато е призован да се яви на 4. 07. 2011 г. да бъде привлечен като обвиняем и разпитан като такъв, по отношение на същия не е било предприемано никакво наказателно преследване. В този смисъл, изводът на състава на въззивната инстанция, според който за период преди посочените дати не би могло да се ангажира отговорност на Прокуратурата на РБългария по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, не е в противоречие с цитираната съдебна практика.
Следва да се отбележи, че на така поставения от касатора въпрос е даден отговор и в решение № 300 от 22. 10. 2015 г. по гр. д. № 527/2015 г. по гр. д. № 527/2015 г. на ВКС, 4 г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, на което жалбоподателят-ищец не се позовава, с което се приема, че в периода на наказателно преследване, преценяван в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, се включва периодът от образуване на досъдебно производство срещу съответното лице, което производство може да бъде прекратено и без същото това лице да е привлечено като обвиняем, но не и периодът преди това, когато лицето е участвало в отделни действия при разследването, без да е имало качеството на лице, срещу което е образувано досъдебно производство. Приетото от въззивната инстанция напълно съответства на така формираната задължителна съдебна практика.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 332 от 13. 02. 2017 г. по гр. д. № 4820/2016 г. на САС, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: