О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
София, 05.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1825/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на Република България против решение № 358 от 15. 02. 2017 г. по гр. д. № 5748/2016 г. на САС, ГО, 12 с-в В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 6126 от 20. 07. 2016 г. по гр. д. № 12464/2015 г. на СГС, I-14 състав, предявеният от Т. Н. И. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 17/2009 г./, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер е уважен над сумата 3500 лв. до сумата 5000 лв., ведно със законната лихва върху така присъдените 1500 лв., считано от 2. 10. 2015 г. до окончателното й изплащане, а искът по чл. 86 ЗЗД е уважен за периода 2. 10. 2012 г. – 2. 10. 2015 г. и за сумата над 1059, 23 лв. до 1527, 29 лв. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по правни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика.
Ответницата по касационната жалба Т. Н. И. не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на касатора и прецени данните по делото, прие следното:
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
С въззивното решение апелативният съд е постановил частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваното само от ищцата първоинстанционно решение, в резултат на което предявеният от Т. Н. И. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 17/2009 г./ е уважен за сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение /от която сума 3500 лв. са присъдени с първоинстанционното решение, необжалвано в тази част от Прокуратурата на РБ и влязло в сила в същата, а 1500 лв. са присъдени с въззивното решение, обжалвано пред настоящата инстанция от Прокуратурата на РБ/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 2. 10. 2015 г. до окончателното й изплащане, а искът по чл. 86 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главница 5000 лв. е уважен за периода 2. 10. 2012 г. – 2. 10. 2015 г. и за сумата 1527, 29 лв. /от която сума 1059, 23 лв. са присъдени с първоинстанционното решение, необжалвано от Прокуратурата на РБ и влязло в сила, а останалите 468, 06 са присъдени с въззивното решение, обжалвано пред настоящата инстанция от Прокуратурата на РБ/.
За да приеме основателност на исковете за посочените суми, съдебният състав е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 17/2009 г./ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България, тъй като тя, в качеството си на орган, оправомощен да повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер, е повдигнала срещу ищцата обвинение за извършено престъпление от общ характер, като образуваното по това обвинение наказателно производство е приключило с постановяване на оправдателна присъда. При определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди съдът е съобразил следните обстоятелства: тежестта на престъплението, в което е обвинена ищцата /тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР НК, с предвидено наказание от 1 до 8 години лишаване от свобода – по първоначалната квалификация по чл. 210, ал. 1, т. 1, вр. чл. 209 НК, съответно от 10 до 12 години лишаване от свобода след извършената на 5. 06. 2008 г. преквалификация по чл. 212 НК/; продължителността на воденото наказателно производство /3 година и 3 месеца/ и обстоятелството, че същото е приключило с оправдателна присъда, постановена от първоинстанционния съд и необжалвана; вида на взетата по отношение на ищцата мярка за неотклонение /“подписка”, след първоначалното й задържане за 24 часа/; интензитета на търпените негативни психични изживявания /изживян стрес, чувство на притеснение, унижение, неудобство от роднини и приятели, променено отношение към ищцата от страна на децата й/. Отчетени са възрастта на ищцата и социалният й статус. Съобразено е и обстоятелството, че в процесния период ищцата е била обвиняема и подсъдима и по други две обвинения – за извършено през 2005 г. престъпление по чл. 212 НК /приключило с осъдителна присъда, постановена след влизане в сила на процесната оправдателна присъда, с наложено наказание „пробация“/, както и за извършено през 2012 г. престъпление по чл. 210 НК /също приключило с осъдителна присъда, постановена след влизане в сила на процесната оправдателна такава, с наложено наказание „лишаване от свобода за срок от 11 месеца“, изпълнението на което е отложено за срок от три години/, които обвинения също са причинили негативни психични изживявания. Искът по чл. 86 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главница 5000 лв. за периода 7. 10. 2010 г. – 2. 10. 2015 г. /предявяване на иска/ е приет за основателен за периода 2. 10. 2012 г. – 2. 10. 2015 г. и за сумата 1527, 29 лв., а за периода 7. 10. 2010 г. – 2. 10. 2012 г. и за разликата до пълния предявен размер акцесорната претенция е приета за погасена по давност и неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: а/. при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с ППВС № 4/68 г., т. ІІ; б/. за да се ангажира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ /стара редакция/, следва ли претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и следва ли съдът да изложи мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г. и с точка 19 от ТР № 1/4. 01. 2001 г. и е присъдено обезщетение при липса на причинно-следствена връзка между част от вредите и воденото наказателно производство и без изложени мотиви в този смисъл; в/. как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с приетото по същия въпрос в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са от значение за изхода на конкретното дело.
Относно първия поставен въпрос – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/68 г., т. ІІ/. В цитираното постановление е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, при определяне размера на обезщетението съдът е преценил всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение при определяне на търпените неимуществени вреди – отчел е тежестта и броя на обвиненията, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство, начина по който обвинението се е отразило на психиката на ищцата и продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания и др. В този смисъл, не би могло да се приеме, че решението на съда не е съобразено с дадените в ППВС № 4/68 г. указания.
Вторият посочен по-горе правен въпрос не е решен в противоречие с приетото в точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г. По настоящото дело е претендирано и присъдено обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда. Налице е причинно-следствена връзка между незаконността на обвинението и неимуществените вреди /последните са пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнатите и поддържани обвинения/, а психичните страдания са преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Липсва противоречие и с указанията, дадени в точка 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. Мотивите към въззивното решение отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдържат фактически и правни изводи за всички релевантни за спора факти и обстоятелства и при изготвянето им съдът е съобразил изискванията на действащия понастоящем процесуален закон.
Относно третия посочен по-горе правен въпрос – не е налице решаването му в противоречие с представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 253 от 7. 10. 2016 г. по гр. д. № 457/2016 г., 4 г.о. и решение № 422 от 22. 12. 2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г., 4 г.о./. От цитираните решения и изложените към тях мотиви не би могло да се направи извод, че във всяко от тях, както и в обжалваното въззивно решение, е приложен по различен начин общественият критерий за справедливост. Разликата в размерите на присъдените обезщетения се дължи на различна фактическа обстановка, установена по всяко от делата /различията са относно конкретно доказаните по всяко от делата претърпени негативни психични изживявания от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, негативните отражения и последици в техния живот, съдебното им минало, водени срещу тях други висящи производства, личността на увредените и т.н./. Именно прилагането на критерия за справедливост, отнесен към всички обстоятелства, установени при всеки един от случаите, е наложило определяне на различни размери на обезщетенията за търпените неимуществени вреди.
С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните части.
Ответницата по касационната жалба не претендира деловодни разноски за настоящата инстанция, а и няма данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 358 от 15. 02. 2017 г. по гр. д. № 5748/2016 г. на САС, ГО, 12 с-в В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 6126 от 20. 07. 2016 г. по гр. д. № 12464/2015 г. на СГС, I-14 състав, предявеният от Т. Н. И. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 17/2009 г./, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер, е уважен над сумата 3500 лв. до сумата 5000 лв., ведно със законната лихва върху разликата от 1500 лв. между двете суми, считано от 2. 10. 2015 г. до окончателното й изплащане, а искът по чл. 86 ЗЗД е уважен за периода 2. 10. 2012 г. – 2. 10. 2015 г. и за сумата над 1059, 23 лв. до 1527, 29 лв.
В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ решението е влязло в сила.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: