О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 26.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 5468/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Община – К., чрез адв. Мария Г. Ч., АК – К., против решение № 221 от 11. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 366/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 243 от 17. 05. 2016 г. по гр. д № 128/2016 г. на РС – Дупница. Поддържа се неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба И. Н. Я., чрез адв. Мария Д. Ч., АК – К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от И. Н. Я. против Община – К. искове с правни основания чл. 344, ал. 1, точки 1, 2 и 3 КТ, като е признато за незаконно и отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № РД-01-08-1002 от 1. 12. 2015 г. на кмета на Община – К., същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „дежурен по Общински съвет за отбрана“ в Община – К. и [община] е осъдена да му заплати сумата 2084, 15 лв. обезщетение за оставането му без работа за периода 2. 12. 2015 г. – 3. 05. 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.
За да постанови този резултат съставът на окръжния съд е приел, споделяйки правните и фактически изводи на първоинстанционния съд, на осн. чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени мотиви, че уволнението на ищеца е незаконно, тъй като, макар да е доказано по делото извършване на описаното в заповедта за уволнение дисциплинарно нарушение, както и спазване на процедурата по чл. чл. 193, 194 и 195 КТ, при налагане на дисциплинарното наказание работодателят е нарушил чл. 189, ал. 1, вр. чл. 190, ал. 2, вр. ал. 1, т. 7 КТ и не е съобразил тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на уволнения служител. По-конкретно, прието е от фактическа страна, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответната община от 13. 05. 2011 г., на длъжността „дежурен по Общински съвет за охрана“. На 17. 11. 2015 г., в 7, 40 ч. /20 минути преди края на работното време/ напуснал работното си място /стаята за даване на дежурства, определена за зона за сигурност клас II/, заключил помещението, предал ключовете от стаята за дежурства и служебния телефон на колегата си Г. Банков в кафенето на входа на сградата на общината и си тръгнал. От правна страна е прието, че тежестта на така извършеното нарушение на трудовата дисциплина не обосновава налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, по следните съображения: преждевременното напускане на работното място е с продължителност само 20 минути; ищецът е предприел всички мерки за запазване конфиденциалността на информацията и защита на обекта – заключил е помещението и е предал ключа на служител, който, макар да не е бил следващият дежурен по график, е имал предоставен достъп до класифицирана информация до ниво, идентично с достъпа, предоставен на ищеца; недоказаност на твърдението на работодателя, според което ищецът е бил длъжен да предостави ключа и служебния телефон само на следващия по график дежурен служител; еднократност на нарушението; липсата на вредоносен резултат; дисциплинарното минало на ищеца /липсата на данни за извършвани от същия други дисциплинарни нарушения или за налагани дисциплинарни наказания/. Прието е, че уволнението е извършено в нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ – без да се съобразят тежестта на нарушението, обстоятелствата при извършването му, поведението на служителя, поради което е незаконно и следва да бъде отменено, като бъдат уважени и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, точки 2 и 3 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за изплащане на обезщетение за оставането му без работа заради незаконното уволнение, в размер на брутното му трудово възнаграждение за период от шест месеца след уволнението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят правни въпроси, свързани с приложението на чл. 190, ал. 2, вр. ал. 1, т. 7, вр. чл. 189, ал. 1 КТ и засягащи следните проблеми: а/. длъжен ли е работодателят, при налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушения на трудовата дисциплина извън посочените в чл. 190, ал. 1, точки 1-6 КТ, да съобрази критериите по чл. 189, ал. 1 КТ и вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника или служителя; б/. дали е обоснована и правилна преценката на въззивния съд, според която тежестта на извършеното от ищеца нарушение на трудовата дисциплина е недостатъчна за налагане на дисциплинарно наказания „уволнение“. Твърди се, че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 КТ.
Така соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице. По първия въпрос – не е доказано противоречивото му разрешаване в представените от касатора решения – решение № 493 от 20. 03. 2013 г. по гр. д. № 563/2013 г. на ОС – Пловдив, 10 с-в и решение № 466 от 11. 07. 2012 г. по гр. д. № 619/2012 г. на ОС – Русе. Липсва идентичност на основанията за налагане на дисциплинарно уволнение, коментирани в двете цитирани решения и в обжалваното решение – и с двете решения са разгледани искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за отмяна на дисциплинарни уволнения, наложени за нарушения по чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ – три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час, а не за „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“ /чл. 190, т. 7 КТ/, какъвто е настоящият случай. На следващо място, мотивите към тези решения не съдържат извод, според който при дисциплинарно уволнение за извършени нарушения на трудовата дисциплина извън изброените в чл. 190, ал. 1, точки 1-6 КТ, работодателят не е длъжен да преценява тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение и да съобразява критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. Поради изложеното, не би могло да се приеме, че по въпроса, свързан с приложението на чл. 190, ал. 2, вр. ал. 1, т. 7 и ал.2 КТ и чл. 189 КТ, е дадено различно разрешение в цитираните решения. Вторият въпрос /дали е обоснована и правилна преценката на въззивния съд, според която тежестта на извършеното от ищеца нарушение на трудовата дисциплина е недостатъчна за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“/ по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на чл. 189, ал. 1, вр. чл. 190, ал. 2, вр. ал. 1, т. 7 КТ и поради необоснованост на същото – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, разглеждането на каквито е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. А и различията в правните изводи относно степента на тежест на обсъжданите в решенията дисциплинарни нарушения и относно наличието/липсата на основания за дисциплинарно уволнение произтичат от различията в самите дисциплинарни нарушения и във фактическите изводи на съдебните състави по всяко от делата. На последно място, касаторът нито е удостоверил верността на представените копия на решения с оригинала, нито е доказал влизането им в сила, което, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение /ТР № 1/2010 г. ОСГТК, т. 3/.
Поради изложеното следва да се приеме, че не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца И. Н. Я. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 221 от 11. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 366/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА Община – К., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. Н. Я. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: