О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
София, 14.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 3923 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от И. И. Д. против решение № 3506 от 28. 04. 2016 г. по гр. д. № 10588/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав, с което е потвърдено решение от 28. 01. 2015 г. и постановено по реда на чл. 247 ГПК решение от 26. 05. 2015 г. по гр. д. № 58451/2010 г. на Софийски районен съд, 35 с-в с което И. И. Д. е осъден, на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, да заплати на Българска академия на науките сумата 15580 лв. обезщетение за ползване, в периода 1. 12. 2005 г. – 30. 11. 2010 г., след изтичане срока на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, на ателие № 1, етаж 1, вход А, блок 117,[жк], [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 11. 2010 г. до окончателното й изплащане, както и да опразни и предаде на Българска академия на науките държането на описаното ателие. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба Българска академия на науките излага съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на деловодни разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение на районен съд, с което И. И. Д. е осъден, на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, да заплати на Българска академия на науките сумата 15580 лв. обезщетение за ползване, в периода 1. 12. 2005 г. – 30. 11. 2010 г., след изтичане срока на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, на ателие № 1, етаж 1, вход А, блок 117,[жк], [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 11. 2010 г. до окончателното й изплащане, както и да опразни и предаде на Българска академия на науките държането на описаното ателие, на осн. чл. 233, ал. 1 ЗЗД.
Въззивното решение е обжалвано изцяло.
Касационната жалба е недопустима, на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК, като подадена срещу неподлежащо на касационно обжалване въззивно решение, в частта й срещу предявения от Българска академия на науките против И. И. Д. иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да опразни и предаде на Б. държането на процесното ателие. С така предявения иск се претендират последици от прекратен договор за наем и ищецът черпи права само от качеството си на наемодател, поради което размерът на цената на иска следва да се определи по реда на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК, в който смисъл са и разясненията, дадени с ТР 6/13 г., точка 20. Същият възлиза на 189 лв. /12 м. х 15, 75 лв./, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта по този иск.
Касационната жалба е допустима в останалата й част, с която се атакува въззивното решение в частта потвърждаваща решението на районния съд по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, за присъждане сумата 15580 лв. обезщетение за ползване, в периода 1. 12. 2005 г. – 30. 11. 2010 г., след изтичане срока на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, на ателие № 1, етаж 1, вход А, блок 117,[жк], [населено място], ведно със законната лихва считано от 30. 11. 2010 г. до окончателното й изплащане.
За да потвърди решението на районния съд в частта по иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, съставът на въззивния съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК и излагайки и собствени такива, е приел, че на 12. 03. 2001 г., между Социално-битов комплекс при Б. /със статут на юридическо лице към този момент/ и ответника И. Д. е бил сключен валиден договор за наем на процесното ателие, със срок на действие 3 години и месечна наемна цена 15, 75 лв., като след вливане на С. при Б. в Б., станало на 23. 09. 2013 г., породените от наемния договор за наемодателя права и задължения са преминали върху Българска академия на науките – правоприемник на преобразуваното чрез вливане юридическо лице. Прието е, че след изтичане срока на договора наемодателят се е противопоставил на продължаване на действието му и с влязло в сила решение от 10. 02. 2009 г. по гр. д. № 1511/2007 г. на Софийски градски съд, II В въззивен състав наемателят И. Д. е бил осъден да заплати на наемодателя Социално-битов комплекс при Б., на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, сумата 315 лв. обезщетение за ползване на ателието за периода 1. 04. 2004 г. – 30. 11. 2005 г. Прието е, че след 30. 11. 2005 г. ползването на ателието от наемателя е продължило, въпреки прекратяване действието на договора с изтичане на уговорения срок и противопоставянето на наемодателя, че размерът на дължимото за периода 1. 12. 2005 г. – 1. 12. 2010 г. обезщетение за продължилото ползване на жилищния обект възлиза на 15580 лв., която сума следва да бъде присъдена, както и че ответникът следва да освободи и върне държането на ателието на ищеца. За неоснователни са приети възраженията на ответника за нищожност на договора за наем на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД – поради невъзможност на предмета му и по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – поради сключването му без съгласие на наемодателя. За неоснователно е прието и възражението на ответника за нищожност на договора за наем поради непритежание от наемодателя на собствеността върху имота, по съображения, че това обстоятелство няма отношение и не би могло да обуслови действителността на договора за наем.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни въпроси: а/. длъжен ли е въззивният съд да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, ако в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора; б/. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, да мотивира отказа си за спиране на производството по обусловеното дело, ако прецени липса на връзка на преюдициалност между двете висящи дела, както и да изложи изрични мотиви по така направено искане за спирането му при решаване на делото; в/. недопустимо или неправилно ще е въззивното решение, ако въззивният съд не е спрял, на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, производството по обусловеното дело, въпреки връзката на преюдициалност между двете висящи дела.
Твърди се, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 1/17. 07. 2001 г. ОСГК, т. 8 и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които се приема, че въззивният съд е длъжен да спре производството по делото при наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съотв. чл. 182, ал. 1, б.“г“ ГПК /отм./, а в случай че постанови решението си без да спре производството, постановеният съдебен акт би бил недопустим и подлежащ на обезсилване. Така соченото основание следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Твърди се, че дори да не е формулиран правен въпрос и да липсва позоваване на специалните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК, в настоящия случай следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съществува вероятност същото да е недопустимо.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по така поставените въпроси. Производството по гр. д. № 10316/2015 г. на СРС, образувано по предявен от И. Д. срещу Б. иск за прогласяване нищожността на договора за наем от 12. 03. 2001 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради сключването му в противоречие с чл. 50 ЗОС, вр. чл. 16, ал. 1 и 31, ал. 1 НРПУРОИ, относно което касаторът твърди, че е обуславящо спрямо иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предмет на настоящото дело, е приключило с влязло в сила прекратително определение, постановено на осн. чл. 130 ГПК – определение № 15372 от 5. 10. 2016 г. по гр. д. № 10316/2015 г. на СРС, III ГО, 82 с-в, потвърдено с определение № 30128 от 16. 12. 2016 г. по ч. гр. д. № 14131/2016 г. на СГС, ТО, VI-17 с-в. Липсата на друго висящо дело от значение за правилно решаване на спора по настоящото прави безпредметно разглеждането на поставените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във въззивното производство и касаещи порочността на въззивното решение при нарушаване на цитираната процесуална норма. Даденият отговор на тези въпроси не би повлиял на изхода на конкретното дело. С прекратяване на другото висящо дело отпада и твърдяната вероятност за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Посочените с жалба вх. № 1125/31. 01. 2016 г. други основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и формулираните с тази жалба други правни въпроси не следва да се обсъждат, тъй като са заявени след изтичане на преклузивния срок за касационно обжалване по чл. 283 ГПК.
Не са налице основания, пораждащи възможност за нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт.
При този изход на делото жалбоподателят И. И. Д. ще следва да бъде осъден да заплати на Б. сумата 100 лв. възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт, изразяващо се в подаване отговор на касационната жалба, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3506 от 28. 04. 2016 г. по гр. д. № 10588/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 28. 01. 2015 г. и постановено по реда на чл. 247 ГПК решение от 26. 05. 2015 г. по гр. д. № 58451/2010 г. на Софийски районен съд, 35 с-в в частта, с която И. И. Д. е осъден, на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, да заплати на Българска академия на науките сумата 15580 лв. обезщетение за ползване, в периода 1. 12. 2005 г. – 30. 11. 2010 г., след изтичане срока на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, на ателие № 1, етаж 1, вход А, блок 117,[жк], [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 11. 2010 г. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от И. И. Д. касационна жалба В ЧАСТТА Й против решение № 3506 от 28. 04. 2016 г. по гр. д. № 10588/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав в частта по иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на И. И. Д. да освободи и предаде на Б. държането на ателие № 1, етаж 1, вход А, блок 117,[жк], [населено място] и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3923/2016 г. на ВКС, ГО, III г.о. в посочената част.
ОСЪЖДА И. И. Д. да заплати на Българска академия на науките сумата 100 лв. възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт пред настоящата инстанция, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: