О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
София, 15.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 427/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. И. П., чрез адв. С. Д., против решение № 5241 от 13. 10. 2016 г. по гр. д. № 529/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2442 от 22. 04. 2016 г. по гр. д. № 738/2014 г. на РС – Разлог в частта, с която предявеният от Мария Иванова П. против [фирма] иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от оставане без работа заради незаконно уволнение в периода 12. 06. 2014 г. – 12. 12. 2014 г., е отхвърлен за разликата над сумата 5289, 60 лв. до пълния предявен размер от 12000 лв. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на иска в пълния предявен размер. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба [фирма] в подадения отговор поддържа становище за правилност на въззивното решение в обжалваната му част.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното:
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от М. И. П. против [фирма] иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ, за обезщетение за имуществени вреди от оставане без работа заради незаконно уволнение в периода 12. 06. 2014 г. – 12. 12. 2014 г., е отхвърлен над сумата 5289, 60 лв. до пълния предявен размер от 12000 лв., съставът на въззивния съд е приел, че съгласно чл. 17 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, при определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ, сред които е и това по чл. 225, ал. 1 КТ, в брутното трудово възнаграждение се включват основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, а съгласно чл. 15 от наредбата допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен, за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Приел е, че допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя, според качеството на положения труд и финансовия резултат, не е с постоянен характер, както и че целевите награди и премиите, поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Приел е, че при определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ следва да се включи основното месечно трудово възнаграждение, възлизащо на 800 лв., и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 81, 60 лв. /10, 2 % от основното/, при което за шест месеца размерът на обезщетението за незаконно уволнение възлиза на 5289, 60 лв. Приел е, че обезщетението не следва да включва допълнително трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“, тъй като получаването му не зависи единствено от отработеното време, а и от качеството на изпълняваната работа, месечните финансови резултати за дружеството, конкретното трудово участие и принос за постигането им. В тази връзка е обсъдена заповед № 197 от 1. 10. 2012 г. „Относно: начисляване и изплащане на премии на работниците и служителите в [фирма] в сила от 1. 10. 2012 г.“ на изпълнителния директор на [фирма], въз основа на която е начислявано допълнително трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“, според която заповед това възнаграждение се начислява на работниците и служителите на дружеството за добро изпълнение на трудовите задължения, довело до постигането на добри месечни финансови резултати /поне 550000 лв. месечен оборот за дружеството/, общият размер зависи от размера на месечните приходи /15 % от горницата над 550000 лв., но не повече от 950000 лв./, същият се разпределя по обекти, пропорционално на участието им в оборота, а индивидуалното разпределение на премията между работниците и служителите от съответния обект се определя за всеки служител поотделно от прекия ръководител. Съобразено е и заключението на счетоводната експертиза, според което допълнително трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“ не е начислявано за дните на ползване на законно разрешен отпуск /вкл. и заради временна неработоспособност/. По изложените съображения съдът е приел, че искът по чл. 225, ал. 1 КТ се явява неоснователен за сумата над 5289, 60 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е формулирала следните правни въпроси: а/. има ли постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ допълнително трудово възнаграждение „коефициент за трудово участие“, изплащано само в зависимост от отработеното време; б/. чия е доказателствената тежест за установяване зависимостта на изплащането на допълнителното трудово възнаграждение от определени икономически фактори; в/. може ли съдът да се произнесе по незаявени и недоказани възражения на работодателя срещу обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.
Относно първия поставен въпрос /има ли постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ допълнително трудово възнаграждение „коефициент за трудово участие“, изплащано само в зависимост от отработеното време/ се твърди, че същият е разрешен в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че е разрешен в противоречие с влязло в сила решение по гр. д. № 275/2016 г. на РС – Разлог, както и че разглеждането му ще е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въпросът, така както е формулиран /дали има постоянен характер допълнително трудово възнаграждение изплащано само в зависимост от отработеното време/, не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като обжалваното въззивно решение не съдържа извод, според който допълнителни трудови възнаграждения, чието изплащане зависи само от отработеното време, нямат постоянен характер и не следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Напротив, съдът е приел, че допълнителното трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“, определено с вътрешен акт на работодателя /цитираната по-горе заповед № 197 от 1. 10. 2012 г. на изпълнителния директор/ няма постоянен характер, тъй като изплащането му зависи не само от отработеното време, но и от осъществяването на редица други условия: качествено изпълнение на възложената работа, наличие на добър месечен финансов резултат за дружеството, индивидуален принос на работника или служителя за постигане на тези резултати, размерът му зависи от месечните нетни приходи на дружеството, а индивидуалният размер за всеки работник и служител – от индивидуалното им участие и принос, по преценка на прекия ръководител. Твърденията за противоречие на фактическите и правни правните изводи на въззивния съд със събраните по делото доказателства и с разпоредбите на КТ и НСОРЗ представляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281 ГПК, разглеждането на каквито е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.
Непосочването на правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и да е от значение за изхода на конкретното дело, като общо основание за допускане до касационен контрол, само по себе си, е достатъчно за недопускане касационно обжалване на въззивното решение /точка 1 от тълкувателно решение № 1/2010 г. ОСГТК/. Независимо от това, следва да се посочи, че не са налице и твърдяните от касатора основания по точки 1, 2 и 3 от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос.
Така посочените основания във връзка с първия въпрос следва да се разгледат последователно, тъй като наличието на всяко предходно би изключило следващите. По първото специално основание – изводът на въззивния съд, според който няма постоянен характер допълнително трудово възнаграждение, чието изплащане зависи от трудово участие и постигнати резултати, а размерът му се определя според месечните приходи на дружеството, не противоречи, а напълно съответства на приетото в цитираните и представени от жалбоподателката решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 55/12. 03. 2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 847 от 14. 01. 2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г., IV г.о., решение № 540 от 7. 07. 2010 г. по гр. д. № 895/2009 г., IV г.о.), според които не е с постоянен характер допълнително трудово възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по същия въпрос, тъй като различието в правните изводи относно характера на допълнителното възнаграждение „коефициент трудово участие“ в обжалваното въззивно решение и в представеното от жалбоподателката решение от 13. 06. 2016 г. по гр. д. № 275/2016 г. на РС – Разлог, постановено между същите страни по искове по чл. 222 и 224 КТ, се дължи на различие в установената фактическа обстановка по двете дела, резултат от събраните по същите доказателства, а не на противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК– по въпроса кои допълнителни трудови възнаграждения се включват като основа при определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ има формирана задължителна съдебна практика, обективирана в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което разглеждането на този въпрос не би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на закона.
Относно втория въпрос /чия е доказателствената тежест за установяване зависимостта на изплащането на допълнителното трудово възнаграждение от определени икономически фактори/ се твърди, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ. Въпросът не е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като по същото са ангажирани доказателства, установяващи основанието и условията за начисляване на допълнително трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“ на работниците и служителите в [фирма], както и правилата за определяне размера му /заключение на съдебно-счетоводна експертиза и заповед на работодателя/ и въззивният съд не е бил поставен пред необходимостта да прилага и не е прилагал правилата за разпределение на доказателствената тежест, нито е обсъждал какви са последиците от неспазването им. Разглеждането на въпроса не би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на закона, тъй като по проблемите, свързани с тълкуването и прилагането на чл. 154 ГПК, има формирана изобилна практика на ВКС, включително и такава със задължителен характер.
Относно третия въпрос /може ли съдът да се произнесе по незаявени и недоказани възражения на работодателя срещу обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ/ се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 94 от 09. 05. 2014 г. по гр. д. № 5666/2013 г., III г.о. Такова противоречие не е налице. В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ следва да се приложат точно релевантните правни норми – чл. 225, ал. 1 и 228 КТ, както и чл. 17 и 15 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, и да се съобразят установените по делото факти относно характера, условията на дължимост и начина на определяне на размера на допълнителното трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“. В цитираното от касатора решение № 94 от 09. 05. 2014 г. по гр. д. № 5666/2013 г., III г.о. е прието, че съдът не може да се произнесе с решението си по спор, с какъвто не е бил сезиран и да уважи претенция, каквато не е предявена, съответно да уважи осъдителен иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди над предявения размер. Последното не съдържа извод, според който обезщетението за имуществени вреди от незаконно уволнение следва да се присъди в претендирания размер, независимо от установените по делото факти, нито извод, според който неоспорването от ответника на иск за обезщетение за имуществени вреди от незаконно уволнение оправомощава съда да постанови решение без да се съобрази със събраните по делото доказателства и релевантната материалноправна норма.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото Мария Иванова П. ще следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на [фирма] сумата 650 лв. разноски за касационната инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5241 от 13. 10. 2016 г. по гр. д. № 529/2016 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. И. П., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на [фирма] сумата 650 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: