О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 17.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 5177/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от В. Й. Н., чрез адв. К. Д., САК, против решение № 292 от 30. 06. 2016 г. по в. гр. д. № 340/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 841 от 11. 11. 2015 г. по гр. д. № 655/2015 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Й. Н. против Я. А. У. иск с правно основание чл. 422 ГПК. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Я. А. У. не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от В. Н. против Я. У. иск по чл. 422 ГПК, за признаване за установено между страните по делото, че В. Н. има вземане към Я. У. за сумата 5682, 70 щ.д., основаващо се на чл. 240, ал. 1 ЗЗД и произтичащо от договор за заем на сумата 8682, 70 щ.д., предоставена в периода 5. 12. 2011 г. – 29. 11. 2012 г., за което вземане е издадена, на осн. чл. 410 ГПК, заповед за изпълнение на парично задължение № 22 от 22. 01. 2015 г. по гр. д. № 113/2015 г. на РС-Пазарджик.
За да постанови този резултат съдът е приел от фактическа страна, че в периода 5. 12. 2011 г. – 7. 12. 2012 г. В. Н. е превела на Я. У., по банков път, с 9 бр. банкови преводи, общо сумата 5900 щ.д., равняващи се на 8846, 78 лв. /на 5. 12. 2011 г. – 1500 щ.д., на 2. 04. 2012 г. – 1000 щ.д., на 11. 06. 2012 г., 21. 08. 2012 г., 20. 09. 2012 г., 19. 10. 2012 г. – по 500 щ.д., на 16. 11. 2012 г. – 400 щ.д., на 29. 11. 2012 г. и на 7. 12. 2012 г. – по 500 щ.д./, тъй като последният имал нужда от финансови средства. В посочения период страните били в много близки отношения, на 10. 12. 2012 г. ищцата декларирала пред съответните органи в САЩ, че се задължава да поеме, поддържа и издържа ответника и същият няма да бъде в тежест на държавата САЩ, на 29. 11. 2012 г. на ответника му е била издадена шестмесечна виза до 27. 05. 2013 г., на 7. 12. 2012 г. същият заминал при ищцата, а на 21. 12. 2012 г., в САЩ, щат И., С., двамата сключили граждански брак. Поради възникнали лични проблеми, след около 2-3 месеца двамата се разделили, а бракът им бил прекратен с развод на 8. 07. 2014 г. По собствено желание, а не по задължение, след раздялата ответникът превел на ищцата общо 3368, 87 щ.д. /на 28. 03. 2013 г. – 1500 щ.д., на 31. 05. 2013 г. – 1000 щ.д., на 30. 04. 2013 г. – 868, 87 щ.д./. Прието е, че свидетелските показания относно основанието за предоставяне на сумите са противоречиви и не доказват заемно правоотношение – майката на ищцата, разпитана като свидетел, твърди предоставяне на сумите на заем, а сестрата на ответника, също разпитана като свидетел, заявява предоставяне на сумите с цел финансово подпомагане на ответника и с оглед съществуващата между страните връзка, но без уговорка за връщането им, като едва след фактическата раздяла ищцата, изненадващо за ответника, предявила претенции за възстановяване на предоставените суми. В писмените доказателства не фигурира основание за превод на паричните средства. От правна страна искът е счетен за неоснователен по съображения, че не е доказано възникнало правоотношение по договор за заем, тъй като от събраните гласни и писмени доказателства не се установява да е постигнато съгласие за връщане на предоставените от ищцата на ответника парични суми.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани правни въпроси, с твърдения за решаването им в противоречие със задължителна практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първите два въпроса са процесуалноправни и касаят задълженията на въззивния съд в мотивите към решението си да обсъди всички правнорелевантни факти, всички събрани по делото доказателства и направените от страните доводи и възражения, а при преценка достоверността на свидетелските доказателства – да ги съпостави с останалите събрани по делото доказателства. Така поставените въпроси не са решени в противоречие с посочената и представена от жалбоподателката задължителна съдебна практика – решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 249 от 12. 11. 2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 65 от 16. 07. 2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о. В съответствие с приетото в цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е определил релевантните по делото факти, обсъдил е всички относими и допустими доказателства, събрани с участието на страните, в тяхната взаимна връзка и зависимост, разгледал е направените от страните доводи и възражения, относими към предмета на делото. Събраните гласни доказателства са обсъдени в съвкупност с целия доказателствен материал и са преценени по вътрешно убеждение, съгласно чл. 172 ГПК. А оплакването за несъответствие между събраните доказателства и фактическите изводи представлява касационно основание за неправилност на решението /необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК/ и разглеждането му в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Третият и четвъртият въпрос също са процесуалноправни и са свързани със задълженията на въззивния съд при направени с въззивната жалба оплаквания за несъответствие на доклада с изискванията на чл.146 ГПК, изразяващо се в липса на указания за подлежащите на установяване факти и за тежестта за доказването им, с допустимостта в тази хипотеза на доказателствените искания, съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, както и със задължението на въззивния съд за служебно събиране на доказателства. Твърди се, че разрешението по тези въпроси противоречи на ТР № 1/13 от 9. 12. 2013 г., точки 2 и 3. Такова противоречие не е налице. На първо място, извършеният от първоинстанционният съд доклад по делото е съответствал на изискванията на чл. 146 ГПК. На следващо място, в проведеното на 1. 06. 2016 г., пред въззивната инстанция, открито съдебно заседание адв. Д., процесуален представител на жалбоподателката–ищца В. Н., е заявила отказ от направените с въззивната жалба доказателствени искания – допускане разпит на един свидетел при довеждане и разпит на ответника по иска по реда на чл. 176 ГПК. Тоест, недопускането и несъбирането на посочените от жалбоподателката гласни доказателства и обяснения на насрещна страна се дължи на нейното процесуално поведение, а не на процесуални действия или бездействия от страна на въззивния съд. А задължението на въззивния съд за служебно събиране на доказателства при въведено оплакване за необоснованост се отнася само до тези доказателства, относно които законът допуска служебното им събиране – експертиза, оглед и освидетелстване, допускането на каквито по настоящото дело не е било необходимо.
Петият и шестият въпрос са свързани с приложението на чл. 162 ГПК и чл. 20 ЗЗД и касаят възможността съдът да отхвърли иск, доказан по основание, но не и по размер, както и със задължението на съда за тълкуване на договорите и установяване действителната обща воля на страните по същите. Въпросите не са обусловили решаващите изводи на въззивният съд. Искът е отхвърлен заради неустановяване твърдението на ищцата за сключен с ответника договор за заем, а не заради неустановяване по размер на предоставените на заем и невърнати суми, нито заради неизясняване действителния смисъл, чрез тълкуване, на сключен между страните договор.
С оглед на горното, не би могло да се приеме, че са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване, което би позволило извършване на преценка на правилността на въззивното решение.
Ответната страна по касационната жалба не претендира деловодни разноски за настоящата инстанция, нито има данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 292 от 30. 06. 2016 г. по в. гр. д. № 340/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: