О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
ГР. София, 11.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 10.04.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4882/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. И. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №4430/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Б. Ф. и А. Ф. /като наследници на Л. Ф./ по чл.19, ал.3 ЗЗД – за обявяване за окончателен на сключения между Л. Ф. и касатора договор за продажба на недвижим имот от 28.09.09 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 по поставените осем правни въпроса от предмета на спора..
За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че продавачът Л. Ф. е собственик на ? ид.ч. от обещания за продажба с процесния предварителен договор недвижим имот: дворно място с площ от 400 кв.м., заедно с първия етаж от двуетажна жилищна сграда с площ от 140 кв.м., заедно с мазе, находящи се в [населено място], парцел VІ-ти, кв. 203 /стар/ и нов адрес: [улица]. Това не се явява пречка, при изрично заявено от купувача – ищец съгласие, предварителния договор да бъде обявен за окончателен само за притежаваната от продавача част от недвижимия имот. Непълнотата в описанието на имота също не е пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, ако идентифицирането на имота може да се осъществи по начин, който доказва достатъчно точно волята на страните за продажба на определен обект.. Според въззивния съд при ползване на заключението на назначената техническа експертиза не се установява идентичност между посочените от ищеца с идентификаторите им имоти по одобрената кадастралната карта към настоящия момент, за които се иска обявяването, и имота по предварителния договор, описан в съответствие със стар нот. акт от 1932 г., поради което искът е отхвърлен като неоснователен.
ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд е отговорил в съответствие с практиката на ВКС на първия въпрос от изложението на касатора : По какъв начин следва да е индивидуализиран недвижим имот, предмет на предварителен договор за продажба и следва ли предварителният договор да съдържа точно и пълно описание на имота? Приел е, че предварителният договор следва да съдържа описание на имота, което да е достатъчно за индивидуализацията му с оглед на обстоятелствата и отношенията на страните при сключването му. Приел е още, че следва да се установи съвпадането на описания / в случая по стар нот. акт от 1932 г./ в предварителния договор имот с този, който ищецът сочи с настоящата му идентификация по одобрената кадастрална карта. Такава идентичност в случая , според въззивния съд не се установява.
По втория въпрос: Дължи ли даване на допълнителни указания във връзка с доклада въззивният съд, когато приема основания за приложимост на законова разпоредба, неприложена от първата инстанция, вкл. и относно релевантни факти, значението им за спора и разпределението на доказателствената тежест? – също не се установява противоречие с практиката на ВКС.
Пред въззивната инстанция в случая е пренесен изцяло спорът, разгледан от първоинстанционния съд – ищецът като въззивник настоява да се обяви за окончателен сключеният между страните валиден / за разлика от приетото от първоинстанционния съд/ и съответстващ на изискванията за съдържание по чл.19, ал.2 ЗЗД предварителен договор, а ответниците са противопоставили възражения за липса на достатъчна индивидуализация на имота в договора, липса на идентичност на описания в предварителния договор имот с този, сочен в исковата молба и уточненията й и за нищожност на предварителния договор на основанията, посочени в отговора на исковата молба. Въззивният съд е инстанция по същество на спора и дължи произнасяне по него при точното прилагане на материалния закон, както е прието в ТР №1/2013 г. ОСГТК и в цитираното от касатора р. по гр.д. №4492/14 г. на трето г.о. В обсега на служебната проверка на въззивния съд е задължително необходимото съдържание на предварителния договор по чл.19, ал.2 ЗЗД и правото на собственост на отчуждителя върху сочения в предварителния договор и исковата молба имот – чл.363 ГПК. Тези въпроси от предмета на спора, с оглед на приложимите материалноправни разпоредби, са разгледани и от двете съдебни инстанции, като в случая изводите им по един от релевантните за спора въпроси / за идентичността на имота/ не съвпадат.
Не се установява противоречие с практиката на ВКС и по въпрос трети, четвърти и пети от изложението: Задължен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на съвкупната и поотделна преценка на всички събрани доказателства и да изложи мотивите си относно всички доводи и възражения на страните?; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и вземе предвид, освен събраните доказателства, и всички оплаквания, доводи, възражения и становища на страните при постановяване на въззивното съдебно решение, както и да изложи мотиви защо приема определени възражения за основателни, респ. неоснователни, вкл. и по въпроса защо кредитира едни доказателства за сметка на други?; Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси, по които не е предоставил на страните възможност да вземат становище и не е дал указание с допълнение на доклада на първата инстанция?
Въззивният съд е постановил решението си след цялостна преценка на относимия доказателствен материал, при отчитане на разпределението на доказателствената тежест в случая, и като е обсъдил доводите и възраженията на страните по релевантните за спора фактически и правни въпроси. Затова решението на АС не противоречи, а съответства на цитираните от касатора р. по гр.д. №196/12 г. на четвърто г.о. на ВКС и по гр.д. №1084/11 г. на трето г.о. Не е допуснато и противоречие с ТР №1/13 г., т.2 . Там е прието, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция В случая при цялостното пренасяне на спора пред втората инстанция и при липса на оплакване във въззивната жалба и в отговора за процесуални нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не е дължал даване на допълнителни указания към страните за предприемане на процесуални действия по посочване на относими към спора доказателства, според указаното в мотивите на ТР №1/13 г., т.2, а се е позовал на събраните пред първата инстанция такива.
Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по въпрос шест и седем: Задължен ли е въззивният съд при необходимост от това и служебно да допусне експертиза и при неустановяване на пълна принадлежност на обещаното с предварителния договор имот право на собственост, съществува ли задължение за съда да обяви същия за окончателен по отношение на установената като принадлежност част?
В ТР №1/13 г., т.3 е посочено, че въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт.
В случая въззивната жалба не съдържа подобно оплакване, а в отговора ответниците по жалба се позовават на липсата на идентичност в имотите въз основа на събраните по делото в тази връзка доказателства, вкл. техническата експертиза. Въззивният съд е отговорил на седми въпрос в съответствие с практиката на ВКС, но не е уважил иска частично, защото е приел, че не се установява идентичност на имота / земя и първи етаж от сграда/, описан в предварителния договор по стар план, както е в нот. акт от 1932 г., легитимиращ ищеца като негов собственик по продажба и наследство, и сочените в исковата молба имоти, индивидуализирани към настоящия момент.
Осмият въпрос – за нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави не е разгледан от въззивния съд, поради логически предхождащия го извод за липса на идентичност в имотите, според посоченото по-горе. Затова не представлява общо основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София от 20.06.16 г. по гр.д. №4430/15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: