О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 597
ГР. София, 30.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 12.06.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №556/17 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на УМБАЛ „А.” срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №1823/16 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен в размер на 10 000 лв. предявеният от Д. А. срещу касатора иск по чл.49 ЗЗД, за обезщетяване на неимуществени вреди от противоправно поведение на служители на ответната болница.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора:
1.Попадат ли вредите, за които се твърди, че са нанесени на ищеца в обсега на правнозначимите, от които се интересува правото, а именно тези, които са създали празнота в чуждия кръг на интереси и създават отговорност за виновния да обезщети увредения, да поправи причиненото зло?
2.На осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК следва да се разреши съществения правен въпрос по какъв начин следва да се съобщава диагнозата на болния от медицинските специалисти, съобразно Закона за здравето/ ЗЗ/, за да се счита, че няма да последват негативи за пациента?
3. Какъв е точният смисъл на чл.45, вр. с чл.49 ЗЗД във вр. с чл.88, ал.1 и чл.92, ал.1 ЗЗ?
4. След като съдът е определил нарушението на чл.88 ЗЗ като административно, правилно ли го е съотнесъл към режима на непозволеното увреждане, което да налага репарация и то точно в присъдения прекомерен размер?
5. Какви са последиците, когато вредите са настъпили при безспорно незаконни действия на някого, но не като последица от тях?
6. До къде се простира съпричиняването на вреди в общата картина на непозволеното увреждане и как следва да се преценява този елемент с оглед нормата на чл.52 ЗЗД в смисъла на пълно оневиняване на лицето, в случая юридическото, посочено за виновно?
Касаторът сочи, че въпросите са значими за спора, но и за точното прилагане на закона – чл.88 и 92 ЗЗ, както и за развитието на правото, защото не са достатъчно застъпени в съдебната практика, а разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗ е непълна и се нуждае от тълкуване.
Соченото основание за допускане на обжалването не се установява: За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че на ищеца като пациент по см. на чл.84, ал.1 ЗЗ в ответната болница са нанесени неимуществени вреди, изразяващи се в поставянето му в ситуация на силен стрес и страх от здравословното му състояние, поради проявена небрежност от страна на служители на ответника. Те са нарушили чл.88 и чл.92 ЗЗ и не са се съобразили с правилата на добрата медицинска практика, вкл. и с тези на медицинската етика. Последните не съставляват медицински документи, но тъй като поведението на лицата – в случая служителите в болницата, следва да е съобразено и с добрите нрави, нарушаването им е проява на противоправно поведение. Според въззивния съд е недопустимо само на база на едно хистологично изследване и при проведен в коридора разговор с пациента, да му се поставя и съобщава изключително тежка диагноза/ рак на лимфните възли/, да се дава изключително неблагоприятна прогноза за развитието на болестта/оставащи около 6 месеца живот/ и да се предписва животоспасяващо лечение/ химиотерапия/. Пациентът има право, колкото и тежка и фатална да е поставената му диагноза, да я научи в подходяща обстановка, с нужното внимание, при отделено му от медицинския специалист достатъчно време, като му бъдат съобщени и съществуващите алтернативни методи на лечение и му бъдат предложени допълнителни изследвания и помощ, вкл. психологическа. Това очевидно не е станало в случая.Неизпълнението в пълен обем на правилата на добрата медицинска практика, неосъществяването на действия, очаквани и приети от обществената етика и морал като единствено правилни и задължителни, обуславят противоправността на деянието. Предвид ранга и специализацията на ответното лечебно заведение, ноторно известният факт на високата квалификация на работещите в него специалисти, обществото очаква от тях проява на етика и висок морал при изпълнение на служебните им задължения. Неприемливо за обществото е поведение на прибързаност, неглижираност и явна незаинтересованост от психологическото състояние на пациента, при поставяне и съобщаване на очевидно тежка диагноза. Доказано е и твърдяното в исковата молба обстоятелство, че ответната болница не е изпълнила задължението си по чл.27, ал.2 ЗЗ, като не е водила надлежна здравна документация за проведеното изследване на ищеца, поставената му диагноза и предложеното му лечение. Напротив, в здравната документация на ищеца е отбелязано друго тежко заболяване и извършването на други изследвания. Това поведение също е противоправно.
Не може да се приеме, според апелативния съд, че ответната болница носи отговорност за целия четиригодишен период, в който ищецът е бил с неуточнена диагноза, но е безспорно и установено, че поради противоправно поведение на нейни служители / изразяващо се в посоченото по-горе/ ищецът е изживял силен първоначален стрес, довел до притеснение, душевни страдания и промяна на начина му на живот в негативен план. Погрешно съставената здравна документация също е довела до психически дискомфорт и претеснения, макар и за непродължителен период от време.Описаното негативно психическо състояние на ищеца, в резултат на противоправното поведение на служители на ответната болница, е обратимо и не е довело до трайни физиологични и психически последици. При съобразените конкретни обстоятелства на случая / ППВС №4/68 г./, на ищеца е определено обезщетение по чл.49 и 52 ЗЗД в размер на 10 000 лв.
Въззивният съд е разгледал и възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалия, който е нарушил чл.94, ал.1 ЗЗ. Приел е, че макар ищецът да не е потърсил друга медицинска помощ за период от около четири години след поставянето на диагнозата в ответната болница, това му поведение е неотносимо към процесния деликт, който се свежда до начина на поставяне и съобщаване на диагнозата, а не до смисъла на поставената диагноза, с която ищецът е живял и поради своето поведение около 4 години.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените въпроси са значими за спора, но са разработени в съдебната практика, част от която е цитирана в изложението на касатора и в отговора на ответника по жалба.
Отговорът на първите три въпроса, даден във въззивното решение, съответства на този в р. по гр.д. №1329/09 г. и р. по гр.д. №1504/11 г. на ВКС, трето г.о. Там е посочено, че медицинските екипи освен компетентна и своевременна медицинска помощ, дължат на пациентите и техните близки хуманно и добронамерено отношение, проявяване на разбиране и съчувствие към тяхната болка. Съгласно общите принципи на правото и медицината те носят отговорност не само при допускане на грешка. На обезщетяване по общия ред подлежат всички вреди, включително и тези, които са причинени в резултат на поведение, изразяващо се в незачитане и несъобразяване с етични правила и норми. Правоприлагащите органи са длъжни да защитят и гарантират правата на пациентите, прокламирани в чл. 86 от ЗЗ, най-съществените от които са правото на пациента да бъде информиран за състоянието си, за възможните усложнения, за методите на лечение, включително и иновативни и алтернативни, правото на достъп до най-добрите практики и правото да се избягва ненужното страдание и болка. Във всички посочени в чл. 89, ал. 1 от Закона за здравето хипотези, изброените в чл. 88 от ЗЗ лица следва да бъдат уведомени за: диагнозата и характера на заболяването, целите и естеството на лечението, разумните алтернативи, очакваните резултати и прогнозата, за потенциалните рискове, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болка и други неудобства, вероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други методи на лечение или отказ от лечение, както и да дадат информирано съгласие. Изискването за писмена форма е само за информираното съгласие /изискването за информацията по чл. 88 от ЗЗ е да е своевременна и в подходящ обем и форма/.
Въпроси 4-6 от изложението на касатора също са застъпени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, а именно:. Отговорността по чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД е за противоправно действие /ППВС №7/59 г./ – определянето на действието или бездействието като административно нарушение, сочи на противоправността му. Размерът на обезщетението е определен по чл.52 ЗЗД, след преценка на конкретните значими за случая обстоятелства – ППВС №4/68 г.
За да е налице основание за обезщетяване на вредите, респ. за намаляване на обезщетението поради съпричиняване, съответното поведение на деликвента или на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с вредите / т.е. те да са непосредствена последица от това поведение/. Когато такава връзка липсва, няма основание за обезщетяване на вредите по чл.45 ЗЗД, респ. за намаляване на размера на обезщетение по чл.51, ал.2 ЗЗД / ППВС №7/59 г. и №7/63 г./. В случая причинната връзка между противоправното поведение на служителите на ответника и причинените вреди е изследвана и установена от въззивния съд, като вината им се презумира на осн. чл.45, ал.2 ЗЗД.
Шестият въпрос е свързан с освобождаването на ответника /който е юр. лице/ от отговорност и – при отчитане на пояснението, с което е зададен, се отнася до твърдяното от ответника съпричиняване на вредите от пострадалия. Въззивният съд, след анализ на обстоятелствата по делото, е приел за неустановено съпричиняване на заявената за обезщетяване вреда от страна на ищеца. Принципно – относно „пълното оневиняване” на ответника – в практиката се приема, че пострадалият няма право на обезщетение по чл. 45 ЗЗД, когато вредите са настъпили изключително в резултат на неговото поведение, тъй като в случая няма непозволено увреждане – ППВС №7/63 г., т.1. Процесният случай обаче не е такъв, при изложените и анализирани от въззивния съд значими за спора обстоятелства.
По доводите за неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд по същество на спора, ВКС не се произнася в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №1823/16 г. от 8.08.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: