8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
гр. София 07.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3490/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Л. Д. – процесуален представител на ищцата Л. Я. Д. против въззивно решение № 3929/31.05.2019 г. по гр.д.№ 1274/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което e отменено решение № 550846/02.12.2018 г. постановено по гр.д.№ 39660/2018 г. на Софийски районен съд, и е постановено ново,с което са отхвърлени предявените от Л. Я. Д. против Държавен културен институт към министъра на външните работи – София, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ във вр.чл.225,ал.1 КТ като неоснователни.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон,съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК ,както и на основанието по чл.280,ал.2,предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1.Спазен ли е едногодишният срок по чл.194, ал.1 КТ при налагане на дисциплинарно наказание за дисциплинарно нарушение, изразяващо се в бездействие, в определен период от време, когато периодът изрично е посочен в мотивите на заповедта и обхваща време повече от една година ; 2. Какво е правното значение за спазване на разпоредбата на чл.194, ал.1 КТ на началния момент от периода, посочен в мотивите на заповедта като конкретна начална дата за налагане на дисциплинарно наказание за дисциплинарно нарушение, продължаващо в определен период от време ; 3. Кога е нарушено изискването на чл.195, ал.1 КТ за посочване на времето на извършване на дисциплинарното нарушение в заповедта за уволнение ; 4. При налагане на дисциплинарно наказание за нарушение, изразяващо се в бездействие, продължило определен период от време, крайният срок от периода, посочен в мотивите на заповедта, представлява ли момента на откриването му ; 5. В горната хипотеза може ли да съществуват три различни срока – на момента на извършване, на момента на узнаване на отделни факти от нарушението и на момента на откриването му или те трябва да съвпадат ; 6. Как следва да се прилагат сроковете по чл.194, ал.1 КТ в хипотезата на нарушение, изразяващо се в бездействие, ако началото на периода на бездействието, посочен в мотивите на заповедта за дисциплинарно наказание е преди сключването на самия трудов договор ; 7. Заемането на една и съща държавна длъжност, без прекъсване, но на основания за различни правоотношения – служебно, а впоследствие – трудово, в периода на нарушението, за който е наложено дисциплинарно наказание, обуславя ли правната възможност да се търси дисциплинарна отговорност по Кодекса на труда ; 8. Може ли да е субект на дисциплинарна отговорност по КТ лицето, което е заемало същата длъжност по служебно правоотношение, на основание това, че тази длъжност и по трудовото, и по служебното правоотношение, е определена като дипломатическа служба по чл.4 ЗДСл, ако дисциплинарното наказание не е наложено в специалните хипотези на Закона за дипломатическата служба, а по предвидените основания в КТ; 9. Определянето на една длъжност като дипломатическа служба по Закона за дипломатическата служба, заемана по трудово правоотношение, дава ли възможност и основание за налагане на дисциплинарно наказание по КТ за периода преди възникване на трудовия договор, когато е заемана същата дипломатическа длъжност от същото лице, но по друго правоотношение ; 10. Когато периодът на бездействие,с който е мотивирана заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, в случая уволнение, за заемана една и съща държавна дипломатическа служба включва начален период – служебно правоотношение и краен – трудово правоотношение, как се определя обектът на нарушението – неизпълнението, нарушение на трудовите задължения, за които само може да се търси дисциплинарна отговорност по КТ ; 11. Кои са материалноправните изисквания за налагане на дисциплинарна отговорност по КТ .По основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се твърди, че по поставените въпроси с решението са нарушени основни принципи на правото.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Държавен културен институт към министъра на външните работи, подаден чрез процесуалния му представител адв.Св.Л. – Н., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество въззивното решение е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение съдът съобразявайки се с постоянната практика на ВКС по спорния въпрос,въведен от ищцата с исковата молба и оспорен от ответника,вкл.и с въззивната жалба,а именно за спазване на срока по чл.194 КТ е приел,че изводът за налагане на наказанието след изтичане на 2-месечения срок по чл.194 КТ е направен при неправилна преценка на доказателствата по делото .Посочил е ,че в атакуваната уволнителна заповед периодът на бездействие на ищцата е 3.12.2013 г.- м.11.2017 г.,като крайният период на бездействие – м.11.2017 г., е свързан с данните по докладната записка на самата ищца Л. Д. до министъра на външните работи от м.12.2017 г. Няма спор по делото, че по тази докладна е поставена ръкописна резолюция на министъра на външните работи от 20.12.2017 г., с която е възложено извършване на проверка за изясняване на фактическата ситуация поради липса на съществени данни в докладната записка. Проверка е била извършена и с доклад на инспектората на МВнР до министъра на външните работи, достигнал до знанието на министъра на 22.02.2018 г., е изложена хронологията по случая, финансовите аспекти по сключените от ищцата договори за изработка, оценка на съдържанието на сключените от ищцата като директор на ДКИ договори с изпълнителя и липсата на възможност за двойно финансиране за изработване на нов паметник, поради констатираната липса на този, финансиран и изработен през 2013 г. Обжалваната заповед е издадена и връчена на ищцата на 19.04.2018 г., а нарушението като продължавано такова, без яснота кога точно паметника е погинал, се счита извършено м.11.2017 г. по признание на самата ищца, като узнаването за това от работодателя е станало на 22.02.2018 г. , на която дата работодателят и дисциплинарно наказващ орган е узнавал всички факти и обстоятелства относно извършеното нарушение и съпричастността на ищцата към него, въз основа на доклада на инспектората на МВнР, съдържащ констатациите във връзка с извършената предварителна проверка по случая, на който доклад дисциплинарно наказващият орган е поставил положителна резолюция за започване на дисциплинарно производство. При така установеното съдът е приел,че е спазен едногодишният срок, считано от датата на извършване на нарушението, и двумесечният от откриване на същото по чл.194, ал.1 от КТ. Въззивният съд не споделя довода на ищцата, че узнаването за нарушението е станало от министъра на външните работи най-късно на 20.12.2017 г. – когато има обективни данни, че е прочел докладната записка на ищцата, в която се съдържат данни за липсата на паметника, тъй като към този момент не са били известни на дисциплинарно наказващия орган всички аспекти на извършеното нарушение, както са изложени в уволнителната заповед, и отговорността на ищцата към тях, доколкото представеният от самата ищца до министъра на външните работи доклад през м.12.2017 г., макар и да съдържа информация за липсата на паметника, не съдържа достатъчно информация за фактите относно съхранението на паметника, отлагане неговото поставяне в Израел, нито към тази докладна записка са били представени и сключените от ищцата два договора с изпълнителя и други финансови документи. Ето защо първият момент, в който дисциплинарно наказващият орган узнава за липсата на паметника – 20.12.2017 г., не може да се приравни на узнаване на всички посочени в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина, за които на ищцата е наложено наказанието „уволнение“, а такова узнаване става на 22.02.2018 г. Позовавайки се на съдебната практика по прилагането на чл.194,ал.1 КТ съдът посочва,че „откриване на нарушението“ е узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение,поради което узнаването от министъра на външните работи на 20.12.2017 г. само на един факт-липсата на паметника поради ненамирането му при лицето, което го е изработило, не е достатъчно да се приеме, че на тази ранна дата – 20.12.2017 г. дисциплинарно наказващия орган е „открил“, че тази липса е в следствие на неизпълнение на задължения на ищцата, произтичащи от заеманата от нея длъжност.Въпреки липсата на оплакване за нарушение на чл.193 КТ съдът спазвайки задължението си да следи за правилното приложение на императивни материалноправни норми,е извършил преценката по чл.193,ал.1 КТ за законосъобразност на уволнителната заповед.Приел е,след съвкупна преценка на доказателствата по делото, че преди налагане на дисциплинарното наказание, ищцата е дала както писмени, така и устни обяснения по всички аспекти на вмененото й дисциплинарно нарушение, и те са достигнали до министъра на външните работи като дисциплинарно наказващия орган и са били съобразени, вкл. и обсъдени в уволнителната заповед.Освен това е спазен и приложимия специален ред по ЗДиплС,тъй като ищцата е заемала и дипломатическа служба,като е проведено и заседание на дисциплинарния съвет в дипломатическата служба,на което ищцата също е присъствала и дала обяснения.За неоснователно по силата на самия специален закон е прието и възражението на ищцата – в исковата молба и отговора на въззивната жалба, че след като е заемала последно длъжността „директор“ по трудово правоотношение, е неприложима спрямо нея процедурата по образуване на дисциплинарно дело към дисциплинарния съвет в МВнР, доколкото за лицата, заемащи държавна дипломатическа служба, освен Закона за държавния служител и Кодекса на труда, се прилага и специалния Закон за дипломатическата служба, относно техните задължения по служба и дисциплинарни нарушения, съгласно чл.48 и чл.58 от специалния ЗДиплС. Заключението на дисциплинарния съвет е било за налагане на ищцата на най-тежкото наказание -уволнение.
Съдът е приел,че изискуемите и необходими реквизити по чл.195,ал.1 КТ са налице в уволнителната заповед и нарушението е посочено по разбираем за служителя начин,като е изписано и с думи.Установил е от дадените от ищцата обяснения,че е налице яснота у нея относно описаните в уволнителната заповед нарушения на трудови задължение чрез бездействие, причините и фактите, за които е образувано дисциплинарното производство спрямо нея, които факти са изяснени и по време на устното й изслушване, вкл. и такива касаещи причините поради които ищцата не е потърсила съдействие за съхранение и транспортиране на паметника на друго място. Именно тези факти са залегнали в уволнителната заповед като причина дисциплинарно наказващият орган да приеме, че е налице неизпълнение на служебни задължения, произтичащи от закона и от длъжностната характеристика по опазване на държавно имущество, изразяващо се в небрежност и неосъществен контрол по съхранение целостта на паметника в периода 03.12.2013 г. – м.11.2017 г., и конкретно посочени действия и бездействия, довели и до последващи щети за ДКИ, имуществена вреда за бюджета и поставяне на държавата и МВнР в риск от репутационна щета от невъзможността да се осъществи договореното с държавата Израел официално откриване на паметника поради липсата му. По делото не е доказано кога точно преди м.11.2017 г. паметникът е погинал/или е в състояние, негодно за ползване по предназначение, но съдът е приел, че е погинал в момента на установяване липсата му през м.11.2017 г. от ищцата, съгласно нейното признание.Ищцата излага в хода на проверката и дисциплинарната процедура първо твърдение, че паметникът липсва/погинал е/, после – че части от него са били намерени, без доказателства дали намереното покрива изискването за цялост на паметника, поради което въззивният съд приема, че същият е погинал. Погиването е настъпило по време, когато ищцата е заемала длъжността по трудово правоотношение и дисциплинарната й отговорност се реализира по КТ и приложимия специален закон ЗДиплС. Бездействието на ищцата, описано по-горе, с което не е опазила държавно имущество и е допускала плащане на публични средства за паметник, който е погинал без да бъде използван по предназначение, както и е платила авансово публични средства по втория договор, без насрещно изпълнение, което е довело и до имотна щета на работодателя ДКИ, също и до риск от репутационна щета за държавата поради липсата на паметника и препятстване официалното му откриване, планирано за пролетта на 2018 г., като този риск е станал и обществено достояние чрез няколко публикации в електронни медии в периода м.03-м.05.2018 г.,съдът е приел,че правилно са квалифицирани като дисциплинарни нарушения по чл.187, ал.1, т.3, т.9 и т.10 от КТ, и са преценени от дисциплинарно наказващия орган като тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, ал.1, т.7 от КТ, извършено виновно, и обусловило преценката за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание-уволнение, при съобразяване и на дългия период на бездействие и на последиците от това – вреда на бюджета и репутационния риск. Преценката съответства на тежесттта на нарушенията, за които липсва извинителна причина. Наложеното наказание е в съответствие с критериите на чл. 189. ал. 1 КТ като е съобразена тежестта на нарушенията, и обстоятелствата, при които са извършени, също и поведението на ищцата, която до датата на уволнителната заповед не е възстановила изцяло разходените без насрещно изпълнение средства от 18 000 лв. – само 10 000 лв. са били върнати на ДКИ от скулптура през м.януари и м.февруари 2018 г., а издаването на запис на заповед от скулптура за още 8000 лв. е само обещание, но не и реално връщане. Съдът е посочил,че независимо от възстановяване на част от сумата, е налице допуснато от ищцата нарушение по ЗФУКПС и Устройствения правилник на ДКИ касаещи управлението на финансовите средства на ДКИ.
При така установеното въззивният съд е приел, че законосъобразно работодателят е наложил наказанието уволнение, и искът за отмяната на уволнителната заповед и последвалата я заповед за прекратяване на трудовия договор се явява неоснователен, респ. неоснователни се явяват и обусловените от този главен иск искове за възстановяване ищцата на заеманата длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради уволнението за 6 месечен срок.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора.
При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения кои изводи на въззивната инстанция са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. По въпросите, относими към приложението на чл.194 и чл.195 КТ обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване,тъй като изводите на съда са в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК/решение №109/13.8.2018 г. по гр.д.№3323/2017 г., IV г.о./, според която дисциплинарното нарушение представлява деяние /действие или бездействие/, което се индивидуализира чрез деец /субект/, съществени признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Когато дисциплинарното нарушение е осъществявано в рамките на определен период, а спецификата на изпълняваната работа или характера на самото нарушение не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, а контролирането им е възможно само като краен резултат, изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на периода на извършването му. Когато нарушението, изразяващо се в бездействие – неизпълнение на възложени трудови функции, е продължавало за определен период, вкл. и до откриването му, изискванията на чл. 194 ал. 1 КТ и чл. 195 ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на момента на откриването му, тъй като извършването на нарушението и момента на откриването му съвпадат. При пълно тъждество на индивидуализиращите белези е налице идентичност между деянията, посочени като основание за налагане на дисциплинарно наказание и деянията, за които работодателят е поискал обяснения по реда на чл. 193 КТ. Словесното изразяване по чл. 193 и по чл. 195 КТ може да е различно, същественото е от съдържанието на заповедта и от искането на работодателя до работника/служителя за даване на обяснения да следва несъмненият извод за това кой е дееца и за същността на фактическото основание, за което работодателят търси обяснения, съответно налага дисциплинарно наказание и те да са идентични. Възможно е при поискване на обяснения работодателят да не е напълно или точно индивидуализирал деянията, поради неизясненост на фактите и обстоятелствата /напр. за точното време и място/, но след получаване на обяснения от работника/служителя и въз основа на тях, да ги е посочил точно и с всички индивидуализиращи белези едва в заповедта за уволнение. В този случай важно е да няма съмнение, че наказанието е наложено за онези деяния, за които са поискани и дадени обяснения – обезпечено е правото на работникът/служителят да направи своите възражения, а работодателят действително има възможност да ги прецени.В настоящия случай е налице именно такъв период, който е започнал с неизпълнение на служебните задълженията на ищцата за предоставяне на предмета/паметник/, който е следвало да бъде поставен в Израел през 2018 г., изразяващи се в бездействие, и констатиране липсата му, което е станало с представената на работодателя докладна записка.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на поставения седми въпрос – заемането на една и съща държавна длъжност, без прекъсване, но на основания за различни правоотношения – служебно, а впоследствие – трудово, в периода на нарушението, за който е наложено дисциплинарно наказание, обуславя ли правната възможност да се търси дисциплинарна отговорност по Кодекса на труда ,тъй като е неотносим.Липсват изводи на съда по така поставения въпрос.Не е налице различие между дисциплинарната отговорност по КТ и ЗДСл, респективно ЗДиплС.Същите съображения следва да бъдат взети предвид и по отношение на поставените осми,девети и десети въпрос,поради което и по отношение на тези въпроси не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по поставения бланкетно единадесети въпрос,а именно кои са материалноправните изисквания за налагане на дисциплинарна отговорност по КТ. Освен това изложеното по горепосочените четири въпроса е относимо и към настоящия въпрос.
Не е налице бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обосновал наличието на поддържаната специфична предпоставка, която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК се основава на нарушение на основни принципи на правото ,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното следва да бъде посочено ,че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/,разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, изводите на съда относно налагането на дисциплинарното наказание в сроковете по чл.194 КТ изцяло съответстват на събраните по делото доказателства, а именно, че дисциплинарното наказание е наложено в едногодишния срок,считано от датата на извършване на нарушението и в двумесечния срок от откриване на същото.
Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка.
С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати на ответника действително направените и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на 1 200/хиляда и двеста/ лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3929/31.05.2019 г. по гр.д.№ 1274/2019 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Л. Я. Д.,ЕГН [ЕГН] да заплати на Държавен Културен Институт към Министъра на Външните работи – гр.София,ул.“Александър Жендов“№ 2 разноски в размер на 1 200/хиляда и двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: