4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
гр. София, 29.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 4733 по описа на трето гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 2, изр. първо, предл. първо ГПК.
Образувано е по частната жалба на К. И. Б., с адрес в [населено място], против определение без номер от 12 ноември 2018 г., постановено по в.ч.гр.д. № 4938/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което са оставени без уважение молбите му по чл. 83, ал. 2 и чл. 95 ГПК за освобождаване от задължението да внесе държавна такса в размер на 15 лева и за предоставяне на правна помощ за администрирането на частна жалба против разпореждане без номер от 4 октомври 2018 г. по същото частно гражданско дело. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Сочи се, че въпреки многократните искания на жалбоподателя, съдебният състав, постановил обжалваното определение, не се е отвел от разглеждането на делото и осъществявал съдийски произвол. Жалбоподателят твърди също, че е получил указания от съда само за внасяне на държавна такса в размер 15 лева, като твърди, че това „е проблем“ за него, а още по-малко можел да си позволи заплащането на адвокатски хонорар.
С обжалваното определение въззивният съд приема, че от представената по делото декларация за материално и гражданско състояние се констатира, че Б. получава инвалидна пенсия от 238 лева и притежава дялове в търговски дружества, които не извършват дейност. Констатирано е, че съгласно служебно изискана справка от Агенция по вписванията, жалбоподателят е извършил разпоредителни сделки с недвижими имоти, от които несъмнено е реализирал доходи, както и че справката удостоверява множество вписани искови молби на Б., с предмет вещни права върху други недвижими имоти. Въз основа на горното съдът приема, че молителят не е материално затруднен и може да заплати държавна такса в размер на 15 лева по сметка на ВКС и адвокатско възнаграждение в минималния размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и евентуално да договори предоставянето на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, като молбите му за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ са оставени без уважение.
Частната жалба е частично основателна.
Съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК, такси и разноски по производството не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Преценката за наличие на предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса се извършва от съда въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ? процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.
Неправилно съдът е приел, че жалбоподателят не е материално затруднен до степен, че да не може да заплати държавната такса от 15 лева, тъй като несъответствието между декларираното от него и служебно установеното от съда от изисканата справка поставяли под съмнение твърдението му, че той няма достатъчно средства да заплати тази държавна такса. Този извод е основан единствено на съмнение на съда и е в противоречие с приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение. Съгласно декларираното от Б., единственият му източник на доходи е пенсия за инвалидност в размер 238 лева месечно и друго за имущественото му състояние категорично не е установено, което обуславя извод, че по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК той няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса, дори в минималния й размер.
Неправилен е изводът на въззивния съд, че материалното състояние на жалбоподателя му позволявало той да заплати и адвокатско възнаграждение в минималния размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Приложими в случая са разпоредбите на чл. 11, вр. чл. 7, ал. 1, т. 7 от наредбата, съгласно които минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производство по частна жалба възлиза на 200 лв. За заплащането на такова адвокатско възнаграждение жалбоподателят очевидно не разполага с достатъчно средства по смисъла на чл. 23, ал. 3 ЗПП. Необосновано въззивният съд е приел и че жалбоподателят разполага с възможност да договори предоставянето на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. За договарянето на такава безплатна правна помощ е необходимо съгласието на адвоката, който би я оказал, но даването на такова съгласие не може да се предполага от съда и това предположение да съставлява основание за отказ за предоставяне на правна помощ по реда на ЗПП, вр. чл. 95 ГПК.
Независимо от горното, обжалваното определение е правилно като краен резултат в тази част. Както и самият жалбоподател твърди, единствената нередовност на частната му жалба против разпореждане без номер от 4 октомври 2018 г. по ч.гр.д. № 4938/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място] се изразява в невнасяне на държавна такса от 15 лева и непредставяне по делото на вносния документ за това, за което са му дадени указания от въззивния съд с разпореждане от 29 октомври 2018 г. Отстраняването на подобна нередовност не изисква правни умения и познания, поради което жалбоподателят не би бил затруднен сам да я отстрани. Очевидно в случая предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би му донесла, а и с настоящото определение молбата на жалбоподателя за освобождаване от задължението да внесе държавна такса, се уважава.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение без номер от 12 ноември 2018 г., постановено по в.ч.гр.д. № 4938/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която е оставена без уважение молбата на К. И. Б. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА К. И. Б. от задължението да внесе държавна такса за обжалване на разпореждане без номер от 4 октомври 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4938/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ПОТВЪРЖДАВА определение без номер от 12 ноември 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4938/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му с която е оставена без уважение молбата на К. И. Б. за предоставяне на правна помощ на основание чл. 95 ГПК във връзка с администрирането на частната му жалба против разпореждане без номер от 4 октомври 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4938/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
Връща делото на апелативния съд в [населено място] за продължаване на съдопроизводствените действия.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: