6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София, 13.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4163/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.Кр.П. – процесуален представител на ЕТ“Ринк – Р. М. – К. К.“,против решение № 86/ 06.06.2019 год. на Окръжен съд – Търговище, постановено по в.гр.д.№ 145/2019 год.,с което е потвърдено решение № 110/21.02.2019 год. по гр.д. № 518/18 год. на Районен съд – Търговище,в частта,с която касаторът е осъден да заплати на Й. Ф. Е. на основание чл.200,ал.1 КТ обезщетение за претърпени неимуществени вреди,в резултат на трудова злополука,станала на 19.05.2016 год. в размер на 15 879,88 лв.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 19.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата,както и държавна такса и разноски за вещи лица.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.Претендира разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпросите относно съпричиняване на вредоносния резултат и по приложението на чл. 52 ЗЗД и по- конкретно : 1.Провеждането,респективно непровеждането на инструктаж от работодателя от значение ли е за прилагането на института на“грубата небрежност“, регламентиран в чл.201,ал.2 КТ; 2.Ако трудовата злополука е настъпила по време на работа, възложена на работника, която той е осъществявал не на обичайното му място на работа, от значение ли е за преценката дали е проявил работникът груба небрежност, изразяваща се в неспазване на правилата на работа, за които не е бил инструктиран; 3.Следва ли и в каква степен да се съобразява грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност при подобни условия, при преценката на съда налице ли е основание за намаляване размера на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ поради проявена от работника груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ; 4.Дължи ли работодателят обезщетение за вреди от трудова злополука, които пострадалият търпи в резултат на личното си поведение, като твърди, че е изпаднал в депресия и има психически проблеми и как това се съвместява с принципа на чл.52 ЗЗД; 5.Допустимо ли е въззивният съд да се съобрази с част от доводите на страните и да обсъди само част от събраните противоречиви доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти по прилагането на чл.12 ГПК и чл.235,ал.2 ГПК,т.е. длъжен ли е да обсъди всички доказателства и доводи на страните, когато по делото са събрани противоречиви доказателства; 6.При заявено искане за намаляване на обезщетението поради твърдение от ответника за наличие на съпричиняване, съдът следва ли да изложи самостоятелно мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. Позовава се на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и определения по чл.288 ГПК. Сочи основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси:1.Следва ли обстоятелства, отнасящи се до твърдени болки и страдания от психическо и психологично здравословно естество, получени като последица от трудовата злополука, да се доказват с помощта на професионални и безпристрастни заключения на експерти, а не да се основават на абсолютно заинтересовани свидетелски показания; 2.Как трябва да се ценят и претеглят различните доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност. Сочи и основанието по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК.
Ответникът не е депозирал писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК и не взима становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивният съд след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приел, че имуществената отговорност на работодателя за вреди от трудова злополука следва да бъде ангажирана на основание чл.200,ал.1 КТ.За да направи този извод съдът е установил, че ищецът е заемал длъжността монтажник на хладилни и климатични инсталации по трудов договор от 31.10.2013 г. с ответния едноличен търговец, като на 19.05.2016 г. по време на работа на строителен обект в [населено място]-хотел „Ч.“, собственост на третото лице, стъпвайки върху гипсокартон, затварящ отвор на пода, е пропаднал на долния етаж и получил множество счупвания на дясната подбедрица. С разпореждане от 13.07.2016г. на ТД на НОИ-Търговище,злополуката е призната за трудова. На ищеца е извършена операция за открито наместване на фрактурата с два компресивни винта и неутрализираща ъгловостабилна плака с 6 отвора, поради което е престоял в болничното заведение от 19.05.2016 год. до 25.05.2016г., след което е изписан за домашно лечение, като е необходима втора операция за отстраняване на импланта.Приложените блнични листи установяват временна нетрудоспособност от 19.05.2016 г. до 13.05.2017 г., а решенията на ТЕЛК-10% трайно намалена работоспособност за 2 години, с начална дата на инвалидизацията -14.05.2017 г., с противопоказни условия на труд-физическо натоварване и неблагоприятен микроклимат.Позовавайки се на установения механизъм на настъпване на злополуката в преписката на НОИ – Търговище,а именно липсата на извършен задължителен инструктаж на обекта, с предупреждение за възможни рискове при изпълнение на преките разпореждания на работодателя, при отрязване на метална тръба и показанията на свидетелите на ответника и третото лице помагач, които са в противоречие с преписката, съдът е приел за неоснователно възражението за проявена груба небрежност от страна на ищеца и съпричиняване на вредоносния резултат. Посочил е, че липсата на каска, предпазни ръкавици и очила не е в причинна връзка с полученото от ищеца телесно увреждане на крака, а останалите доказателства не установяват по категоричен и несъмнен начин последният да не е проявил елементарно старание за избягване на опасността. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид заключението на съдебно – медицинската експертиза, свидетелските показания и медицинската документация и е посочил, че получената средна телесна повреда ,с оглед вида и естеството на увреждането – счупване на дясна глезенна става, продължителния период на възстановяване – от 6 м.до 1 год.,временната нетрудоспособност от около 1 година, трайната намалена неработоспособност – 10 % за две години, възрастта на ищеца – 24 години, интензивността на болките и невъзможността да се придвижва 2 месеца, дългата рехабилитация, предпазването на крака от натоварване, възстановеното движение и зарастването на счупването, както и възстановителния период от около месец при новата операция с цел възстановяване в пълен обем на движенията , притесненията му по повод ангажирането на неговата майка за преодоляване на битовите неудобства, която полага ежедневни грижи за още едно дете с психични проблеми, остатъчните болки при продължителен престой и промяна във времето ще бъдат справедливо репарирани със сумата от 20 000 лв.,от която следва да се приспадне полученото обезщетение по обществено осигуряване в размер на 4 120,12 лв.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос относно грубата небрежност и съпричиняване на вредоносния резултат по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице,защото поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора /без определенията по чл.288 ГПК/,според която грубата небрежност се определя като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. За разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането, като правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. В трайната и последователна практика еднозначно се приема, че степента на съпричиняване от увредения работник или служител се определя от обективното съотношение на допринасянето му за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелствата, които са всъщност и критерии за намаляване на обезщетението.
Не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД .При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. При определяне размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил обществения критерий за справедливост на базата на установените факти относно възникването на злополуката, последиците за здравето на пострадалия, продължителността и интензитета на болките и страданията. В този смисъл справедливостта визирана в разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Принципа на справедливост включва в най-пълна степен обезщетението за вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените морални вреди/болки и страдания/ от увреденото лице, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост визиран в р.ІІІ на ППВС №4/1961г. и в множество постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС. Несъгласието с даденото разрешение от съда представлява оспорване на решението по същество, а не основание за допускане на касационно обжалване.
И по последните два от поставените въпроси не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросите са бланкетни и не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.Освен това те са формулирани от касатора в контекста на оплакването му за неправилност и необоснованост на решението, поради допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на събраните доказателства ,довели и до незаконосъобразни правни изводи относно приложението на материалния закон. По съществото си тези въпроси представляват касационно основание по чл. 281 ГПК и като такова подлежи на преценка в производство по чл. 290 ГПК в случай, че решението бъде допуснато до касация, но не и в стадия на селектиране на касационната жалба.
Касаторът не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставените от него въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквито данни в случая липсват. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК не е налице. Очевидната неправилност /наред с евентуалната нищожност или недопустимост/ е самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Освен изложеното следва да бъде посочено ,че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, изводите на съда относно липсата на груба небрежност и съпричиняване на вредоносния резултат изцяло съответстват на събраните по делото доказателства.
При този изход на спора разноски не се дължат.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 86/06.06.2019 год. на Окръжен съд – Търговище, постановено по гр.д.№ 145/2019 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: