1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
гр.София, 09.05.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2125 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Н. Г., С. Х. Г. и Н. Е. Г., чрез адв.М.Ц., срещу въззивно решение №1889/21.10.2013г. постановено по възз.гр.д.1629/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 25.11.2012г. по гр.д.№472/2007г. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу С. о. искове с правно основание чл.1 ал.1 ЗОДОВ за сумата общо 335 000 лева – претендирано обезщетение за вреди, произтекли от незаконни актове на длъжностни лица от общината.
В касационната жалба се поддържа, че решението на САС е недопустимо, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т. 2 и т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поддържат, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационния контрол. Конкретни прави въпроси не са формулирани, а се сочи, че съдът се е произнесъл „по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на съдилищата“. В тази връзка са представени копия от актове на ВС и ВКС по отменения ГПК, но без да се сочи, кои са въпросите, които са намерили противоречиво разрешаване в практиката и които са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Единственият изведен в изложението въпрос е за евентуална недопустимост на въззивното решение, с оглед възприетата различна правна квалификация на исковете, като касаторите считат, че в този случай въззивната инстанция е следвало да обезсили решението на СГС и да го върне за ново разглеждане, а не да се произнася по съществото на спора, давайки нова правна квалификация на спорното право. В останалата си част изложението съдържа само доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение.
Ответната страна по жалбата, в срока по чл.287 ГПК е представила писмен отговор, в който поддържа, че не са налице основания за селектиране на жалбата, тъй като в същата липсва изведен правен въпрос.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
С въззивното решение е прието, че през 1998г. на ищците е реституирана по реда на чл.1 ал.2 ЗВСВОНИ 1/2 идеална част от незастроен недвижим имот, находящ се в [населено място], който в едната си част с площ от 81 кв.м. попада под улица, а с останалата си част – в УПИ I, отреден за комплексно обществено обслужване. Предявените искове за обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, общо в размер на 335 000 лева, за периода от 10.03.1998г. до 09.02.2007г., претендирани от ищците като настъпили в резултат на незаконосъобразни актове на СО, са квалифицирани от въззивната инстанция като такива по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ / в редакцията му към датата на завеждане на исковата молба/ и са отхвърлени като неоснователни. Съдът е приел, че отменените по реда на обжалването пред административния съд два акта – на Кмета на СО, район „К. п.“ и на Главния архитект на СО – са само етап от административната процедура, като преписките са били върнати на административния орган със съответни указания за продължаването й; че на ищците е бил реституиран незастроен имот, а претенциите им за обезщетение са касаели пропуснати ползи от невъзможността да построят в имота сграда, от която да получават доходи; както и че имотът е бил застроен /на базата на издадено разрешение за строеж от 2002г./ и отдаден под наем през 2004г. за срок от пет години. Направен е извод, че невъзможността да се получават приходи от реституирания имот не е в причинно-следствена връзка с незаконосъобразността на отменените административни актове, поради което претенциите са отхвърлени. Посочено е, че възприетата от първата инстанция правна квалификация на исковете по чл.49 ЗЗД е неточна, което обуславя неправилност, а не недопустимост на постановения съдебен акт.
Д. в изложението за евентуална недопустимост на атакуваното решение, поради възприетата от въззивната инстанция различна правна квалификация, е неоснователен. Поначало неправилната квалификация на спорното право не е порок, водещ до недопустимост на решението. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо – неправилното определяне на правната норма, регулираща спорното правоотношение, рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт, но не и върху допустимостта му. В обжалваното решение съдът се е произнесъл по въведения спорен предмет на делото, разгледал е именно претендираното от ищците право, съобразно въведените основание и петитум на иска. Поради това, въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, не е имала основание да обезсилва първоинстанционното решение, заради дадената неправилна правна квалификация на спорното право, а само да субсумира фактите и да определи приложимия закон.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват други изведени конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които жалбоподателите да са обосновали, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, или са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Доводите за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, за необоснованост на направените изводи, респ. за допуснати процесуални нарушения, не съставляват основания за допускане на касационния контрол. Същите могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл. 293 ГПК, но само след допуснато касационно обжалване. Приложените от касатора копия от съдебни решения са неотносими за правния спор, предвид липсата на изведен конкретен правен въпрос, в контекста на който разрешенията в тези съдебни актове биха могли да се обсъждат.
Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които страната евентуално би имала предвид. В случая не е налице общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл е и даденото тълкуване в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което води до необсъждане наличието на хипотезите по т. 1 – т. 3.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1889/21.10.2013г. постановено по възз.гр.д.1629/2013г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.