1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
гр.София,28.02.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 695 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. М. Г. от [населено място], чрез адв. Н. К., срещу въззивно решение № 720 / 05.11.2013г., постановено по възз. гр. д. № 890/2013 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение №1041/10.06.2013 г. на Русенския районен съд по гр. д. №9680/2013 г. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора с правно основание чл. 439 ГПК да се признае за установено, че същият не дължи на ответниците – взискатели по изп.д. №849/2012г. по описа на ЧСИ С. Д., суми, произтичащи от неизпълнено задължение за заплащане на издръжка и мораторна лихва за периода от 01.09.2006 г. до 13.09.2011г., както следва: главница за разликата над 8 740 лв. до размера на 19 540 лв. и лихви за разликата над 4 206.39 лв. до размера на сумата 8 741.81 лв.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК жалбоподателят поддържа основание за допускане до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК относно следния формулиран въпрос: „При наличие на изпълняемо право /изпълнителен лист/ и бездействие относно упражняването на изпълнителен титул /образуване на изпълнително дело/, коя е началната дата, от която следва да се изчислява давността, т.е. откога започва да тече давност за принудително събиране на присъденото и в кой момент се погасява задължението за принудително събиране на вземанията по изпълнителния лист“. Този въпрос, според касатора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по същия няма съдебна практика на ВКС, което обосновава допускането на касационния контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответните страни по жалбата, в писмен отговор поддържат становище, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол на въззивното решение. Претендират за присъждане на разноските в производството.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В. съд е приел, че задължението на ищеца за заплащане на издръжка в размер на по 150 лева за двете деца – С. и Р. Г. – е установено с влязло в сила решение от 22.06.2004г. по гр.д.№1546/2004г. на РС – Русе, като това задължение има характер на „периодично плащане“ по смисъла на чл.111 б.“в“ ЗЗД и тълкуването на понятието, дадено с ТР №3/2012г. ОСГТК. Същевременно съдът е посочил, че погасителната давност при периодичните вземания тече за всяка вноска от датата на падежа й, а не за цялото вземане от датата на съдебното му установяване. Възприето е, че когато вземането е установено със съдебно решение, то съгласно чл.117 ал.2 ЗЗД, срокът на новата давност е винаги петгодишен. Това обстоятелство не променя началната дата, от която се изчислява давността в разглеждания случай, касаещ периодични задължения за издръжка – за петгодишен период назад от момента на образуване на изпълнителното дело. Поради това, съдът е направил извод, че не са погасени по давност вземанията за издръжка за периода след 01.09.2006г. и до 01.09.2011г. – датата на образуване на изпълнителното дело. За неплатените суми, отнасящи се за времето от датата на влизане в сила на съдебното решение– 22.06.2004г. и до 01.09.2006г., съдът е счел, че същите са обхванати от изтекъл давностен срок за събирането им и е уважил предявения отрицателен установителен иск за недължимост на същите.
При така изложените и възприети от въззивния съд правни изводи, формулираният в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос се явява разрешен в съответствие със закона и задължителната практика на ВКС, поради което не е налице хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за селекция на касационната жалба.
Нормите на чл.110, чл.111 б.“в“, чл.117 ал.2 ЗЗД са ясни, по приложението им има създадена константна практика на ВС и ВКС, вкл.такава със задължителен характер, поради което поставеният от касатора въпрос не обосновава приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В поредица решения /напр. – Решение №401/ 18.12.2013 г. по гр.д. №3552/13 ІІІ г.о. на ВКС, Р.. № 2722/ 05.12.1972 г. по гр.д. № 2345/72 г. II г. о. на ВС на РБ и др./ последователно е приемано, че когато се касае за съдебно признато вземане за издръжка, това правоотношение е подчинено на общия режим на погасителната давност, не се обхваща от хипотезата на чл. 115 ал. 1 б. „а” ЗЗД и за него давността тече поотделно за всяка вноска от датата на падежа й, а не за цялото вземане по решението. Всяка последователна вноска си има своя давностен срок. Съгласно чл. 116 б.”в” ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е установено със съдебно решение – чл. 117 ал. 2 ЗЗД. В този смисъл, при направено възражение за погасяване изпълнението на решението, то съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, решението следва да бъде приведено в изпълнение само за времето от пет години назад от поискването на изпълнението.
В случая, задължението на касатора за заплащане на издръжка за двете деца е признато със съдебно решение и давността е прекъсната с образуване на изпълнителното дело на 01.09.2011г. От този момент е започнала да тече нова петгодишна давност и вземането за издръжка не е погасено за пет години назад до 01.09.2006 г., в каквато насока се е произнесъл и въззивният съд, съобразявайки се с константната съдебна практика. Поддържаното от касатора основание за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, искането на ответните страни по жалбата за присъждане на направените за касационното производство разноски, е основателно, доказано и следва да се уважи, като им се присъди сумата 500 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 720 / 05.11.2013г., постановено по въззивно гражданско дело № 890/2013 г. на Окръжен съд – Русе.
Осъжда К. М. Г., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.”Б”, ет.2, да заплати на С. К. Г. и Р. К. Г., действащ лично и със съгласието на майка си К. С. К., всички с адрес – [населено място], [улица], сумата 500 лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.