1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
гр.София, 06.02.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 7070 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез адв.Х. М., срещу въззивно решение №431/14.08.2014г., постановено по възз.гр.д.№446/2014г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 114/25.02.2014г. по гр.д. №5822/2013г. на РС – Перник. С първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на Г. И. С., по предявения иск с правно основание чл.200 КТ, сумата 9000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ексцес от професионално заболяване. Искът е отхвърлен като неоснователен за разликата над 9000 лв. до предявения размер от 14 000 лв.
В жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1) за приложението на чл.200 КТ и чл.52 ЗЗД; 2) за разпределението на доказателствената тежест в процеса по предявен иск с правно основание чл.200 КТ; 3) може ли само промяната в процента на намалена работоспособност, без да е установена качествена промяна на полученото от работника увреждане при професионално заболяване, да обуслови извод за основателност на претенцията по чл.200 КТ. Касаторът твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика, че са противоречиво разрешавани от съдилищата, както и че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна в законоустановения срок е представила писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира за присъждане на разноските за настоящото производство. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
Производството по делото е образувано по предявен иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ексцес от професионално заболяване. В. съд е приел, че здравословното състояние на ищеца се е влошило, в сравнения с предходния период, за който е обезщетен, вземайки предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т.ч. и представеното експертно заключение №0802/16.05.2012г. на ТЕЛК, УМБАЛ [фирма] – София /влязло в сила/. Професионалният характер на заболяването на ищеца – „Хроничен бронхит”, „Обструктивен тип ВН” е установен с влязлото в сила решение № 313/20.05.2010г., постановено по гр.д. №1896/2009г. на Районен съд – Перник. При определянето на размера на обезщетението, въззивният съд е взел предвид обективно съществуващите и от значение за изследвания период обстоятелства – вида на заболяването /прогресиращо, хронично/, чието проявление занижава нивото на живот на ищеца и го ограничава; необратимия характер на увреждането; както и конкретно установените неудобства, дискомфорт и страдания, търпени от лицето в ежедневието му.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице сочените основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и касационният контрол не следва да се допуска.
Съгласно приетото с ТР№1/2009г. ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/.
По въпроса за приложението на чл.200 КТ и чл.52 ЗЗД – за определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, е налице изобилна и непротиворечива задължителна съдебна практика, с която окръжният съд се е съобразил. Съгласно цитираните от жалбоподателя ППВС №4/1968г. и решение №553/27.06.2013г., постановено по гр.д. №196/ 2012г. на ВКС,ІV г.о., при ексцес, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост за болките и страданията от влошаването. Целта на обезщетението е не да се поправят вредите, а да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. От значение за неговия размер са обективни фактори като възрастта на ищеца, в каква степен е влошено здравословното му състояние, как то се отразява върху физическото и психическото му състояние, изпитваната болка и страдания; трайността на състоянието и липсата на перспектива за сериозно подобряване. Следователно, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
В. решение е съобразено с всички тези критерии – взето е предвид настъпилото през 2012г. влошаване на здравословното състояние на пострадалия; отчетено е, че заболяването е хронично и прогресиращо, че е довело до занижаване нивото на живот на лицето и до ограничения; както и че прогнозата за развитието на болестта е неблагоприятна. Обсъждането на всички правнорелеванти елементи, формиращи базата за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, изключва допускането на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения проблем.
Вторият поставен въпрос за приложението на чл.200 КТ и за разпределението на доказателствената тежест в процеса, също е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест, установено в чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основа основава своите искания или възражения. В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл.200 КТ е да установи професионалния характер на заболяването, както и настъпилото влошаване на здравословното му състояние и причинната връзка между двете. Признаването на професионалния характер на заболяването, съгласно чл.62, ал.3 КСО, е от изключителната компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата по установяването е уредена в специална Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Признаването на болестта за професионална, към което се отнасят и нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд, става с решение на ТЕЛК или Н., което е задължително за всички лица, органи и организации в страната / в с.см. решение № 185/ 17.07.2012г. по гр.д. №737/2011г. на ВКС, IV г.о., по чл.290 ГПК/.
В случая по делото е представено експертно решение на ТЕЛК №0802/16.05.2012г., което е влязло в сила, установява влошаване на здравословното състояние на ищеца от професионалното заболяване и е основание за ангажиране отговорността на ответника в производството. Предвид изложеното, не е налице противоречие на приетото от въззивната инстанция със задължителната съдебна практика по втория въпрос в изложението.
Формулираният от касатора трети въпрос – „само промяната в процента на работоспособност, без да е установена качествена промяна на полученото увреждане при професионално заболяване, води ли до основателност на претенцията за обезщетение по чл. 200 КТ” – е фактически, а не правен. Той изразява несъгласието на касатора с правните изводи на съда и се отнася до правилността и обосноваността на въззивното решение, които не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 ГПК.
Наличието на задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, чл.200 КТ и чл.154, ал.1 ГПК изключва релевираното основание за допускане на касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не е налице – цитираните разпоредби са ясни, пълни, не налагат специално тълкуване; а по приложението им има създадена задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските в настоящото производство е основателно и доказано за сума 1 090 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №431/14.08.2014г., постановено по възз.гр.д.№446/2014г. на Окръжен съд – Перник.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на Г. И. С. от [населено място] направените за касационното производство разноски в размер на сумата 1 090 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.