1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1271
гр.София, 13.11.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4898 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. И. П., Н. Н. Т. и С. Д. К., чрез адв. А. Т. от АК – Б., срещу въззивно решение №35/10.04.2013г. постановено по възз.т.д.№63/2013г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено Решение № 344/23.11.2012г. по т.д.№590/2011г. на Окръжен съд Бургас. Със същото, по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК от ПК „Н.“ – в ликвидация – [населено място, е прието за установено, че жалбоподателките дължат солидарно на кооперацията общо сумата 56 242.45 лева, от която – 54 099.56 лева главница, представляваща вреди, причинени от липси на стоково-материални ценности, констатирани с акт за начет № Р-6134/15.09.2011г. и 2 142.89 лева изтекли лихви за периода 09.05.2011г. до 15.09.2011г., за които суми е издадена заповед от 04.10.2011 г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 т.8 ГПК по ч. гр. д. № 8292/2011 г. на Районен съд – Бургас.
В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и е необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат доводи, че са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК за селектиране на жалбата – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изведените въпроси са формулирани така: 1/При оспорване като подправен на един частен документ, следва ли съдът да открие производство по чл.193 ГПК и да се произнесе с нарочно определение по оспорването, или такова производство се открива само при оспорване на официален писмен документ; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите на своето решение по всички възражения и въпроси, поставени с въззивната жалба; 3/Следва ли да се счита за „опровергана официалната доказателствена сила на акта за начет“, ако по делото се установи, че първичните счетоводни документи, въз основа на които той е съставен са допълнени / подправени и съдържат данни, различни от тези, под които се е подписало длъжностното лице; 4/ Може ли съдът да изгради своите изводи само върху част от събраните по делото доказателства и да игнорира друга част от тях.
По отношение на въпрос №1, №2 и №4 се твърди, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – въззивното решение е произнесено в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 на състави на ВКС ; по въпрос №3 се поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – липсва съдебна практика, а проблемът е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба ПК „Н.“ – в ликвидация, чрез процесуалния си представител адв. Р.Т., в писмен отговор по чл. 287 ал. 1 ГПК, оспорва жалбата и изразява становище, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал.1 ГПК и чл. 280 ал. 2 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК е с цена над установения праг от 5 000 лева по чл. 280 ал. 2 ГПК, поради което касационната жалба е процесуално допустима.
След преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на закона по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК за селекция на жалбата.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 422 ал. 1, вр. с чл. 124 ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че по съставения акт за начет за причинени на ищеца вреди, изразяващи се в липси на стоково-материални ценности, ответниците не са оборили при условията на пълно и главно доказване фактическите констатации в акта за начет. Направени са изводи, че актът за начет е редовен – издаден е от компетентен орган, при спазване на процедурата по чл.63 ЗК вр. със ЗДФИ, съдържа реквизитите по чл.43 ППЗДФИ, фактическите констатации в него са подкрепени с доказателства. Обсъждайки събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът е счел, че е доказано по несъмнен и безусловен начин причинената вреда на кооперацията, изразяваща се в липси на стоково-материални ценности за обекта, в който като МОЛ отговарят ответниците за проверявания период – м.05.2008г. – м.05.2011г. Изтъкнато е, че значението на акта за начет се изчерпва единствено с установената в чл. 22 ал. 5 ЗДФИ материална доказателствена сила по отношение на съдържащите се в него фактически констатации – те се смятат за истински до доказване на противното, която доказателствена сила важи, ако е изпълнено изискването на чл. 22 ал. 2 ЗДФИ – констатациите да бъдат подкрепени с доказателства. Като е посочил, че основният спорен момент по делото се свежда до въпроса дали актът за начет е надлежно документиран, предвид заявеното от ответниците оспорване на представените стоково-парични отчети като „подправени“, въззивният съд е констатирал, че в случая се касае за вторични счетоводни документи, които възпроизвеждат информацията от първичните счетоводни документи относно вида на получените стоки и тяхната стойност. Именно некоректното пренасяне в отчетите от страна на ответниците на данните от фактурите и стоковите разписки, е станало причина за последващото им коригиране, извършено след предаване на отчетите в счетоводството на кооперацията. Този факт е признат от ищеца. Финансовата ревизия е констатирала, че след извършените корекции, между всички първични документи, описани в паричните отчети и счетоводните записвания в счетоводството на кооперацията съществува пълно равнение. На тази база, въззивният съд обсъждайки оспорените от ответниците документи по отношение на съдържанието им, е направил извод, че тъй като се касае за частни писмени документи, които не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила за удостоверените в тях факти, същите подлежат на обсъждане и преценка в съвкупност с всички останали доказателства по делото, без да е нужно да се открива нарочно производство по чл.193 ГПК. В заключение, съдът е направил извод, че ответниците не са провели пълно насрещно доказване на възраженията си по съставения акт за начет, поради което фактическите констатации в него не са опровергани и документът се ползва с обвързваща доказателствена сила относно констатацията, че МОЛ са причинили на кооперацията вреда от липси на стоково-материални ценности за изследвания период в размера, посочен в издадената заповед по чл.417 т.8 ГПК.
Съгласно разясненията на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване, то страната касатор следва да е извела /формулирала/ конкретен правен въпрос, който не само е обусловил крайния правен резултат по спора, но и даденото разрешение по този въпрос да е в противоречие със задължителна съдебна практика /ПП ВС, ТР ОСГК на ВС или ВКС, ТР на ОСГТК на ВКС или на решение по чл. 290 ГПК/, или да се разрешава противоречиво от съдилищата /илюстрирано с посочени и представени влезли в сила съдебни решения/, или да се касае до правен проблем, чието разрешаване от ВКС се налага поради липсата на съдебна практика, погрешна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна или изоставена, с цел точното и еднакво приложение на закона и развитие на правото.
По първия поставен от касаторите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, касаещ оспорване верността на съдържанието на частен свидетелстващ документ, по реда на чл.193 ГПК, настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК, тъй като този въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с установената задължителна съдебна практика.
Проблемът, предмет на разрешаване, както пред първата, така и пред въззивната инстанция, не е за автентичността, а за верността на процесните стоково-парични отчети, тъй като се спори не за авторството на документите, а за това – дали удостовереното в тях отговаря на действителното фактическо положение, предвид твърдяните от жалбоподателите поправки /на отделни места/ в някои от записите на математическите стойности. Така оспорените факти – корекциите в стойностите, нанесени встрани от неточните числа – не стои вън от документите, а се съдържа в тях, поради което не става въпрос за материалната им доказателствена сила. Оспорването верността на документ е средство за защита само срещу обвързващата доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. В случая става въпрос за формалната доказателствена сила на частни свидетелстващи документи, която не обвързва съда, който я преценява съобразно данните по делото.
В този смисъл, нормата на чл. 180 ГПК /аналогична на чл. 144 ГПК от 1951 г. – отм./ е ясна и в съдебната практика не буди съмнение, че частният документ, поради отсъствие на обвързваща съда материална доказателствена сила, при заявено оспорване на съдържанието му, не предпоставя необходимост от откриване на производство по чл. 193 – 194 ГПК. Както се посочи, доказателственото значение на документите се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая, въззивният съд в мотивите си изрично е обсъдил оспорените документи, съобразявайки се с всички други данни и доказателства по делото и по вътрешно убеждение е достигнал до заключение, че релевантните факти, за които свидетелстват са се осъществили. Следва да се посочи, че поначало външният недостатък на един документ е винаги предмет на преценка от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, каквато е изричната норма на чл.178 ал.2 изр.1-во от ГПК.
Дори и да се приеме, че с неоткриването на производство по чл.193 ГПК, съдът е допуснал процесуално нарушение, то не е от естество да обоснове допускане на касационното обжалване на атакуваното решение по формулирания въпрос №1, тъй като този правен въпрос, сам по себе си, не е единственият, обусловил решаващия извод на въззивната инстанция – за необорената доказателствена сила на фактическите констатации в акта за начет. Съдът е изложил съображения, че процесните стоково-парични отчети съставляват вторични счетоводни документи, по смисъла на чл.6 ал.1 т.2 ЗСч и като такива те са носители на преобразувана /обобщена или диференцирана/ информация, получена от първичните счетоводни документи. Между първичните /чл.6 ал.1 т.1 ЗСч/ и вторичните счетоводни документи следва да е налице пълно съответствие, каквото съответствие е постигнато след извършване на необходимите счетоводни корекции в оспорените отчети. На тази база и отчитайки, че по същество първичните счетоводни документи и другите писмени доказателства, приложени към акта за начет, установяват констатираните липси на стоково-материални ценности, а ответниците не са провели насрещно и пълно доказване на твърденията си, въззивната инстанция е приела, че предявеният иск е основателен и е потвърдила решението на ОС – Бургас.
Процесуалноправните въпроси под №2 и №4, касаещи задължението на въззивния съд да се произнесе съобразно предмета на въззивната жалба, като разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на проверката за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част, и да изгради изводите си върху всички събрани по делото доказателства / а не избирателно само върху част от тях/, не обосновават поддържаното касационно основание за селекция на жалбата в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въззивната инстанция е изпълнила процесуалното си задължение да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на ответниците, посочени във въззивната им жалба и е основала изводите си на представените по делото доказателства, обсъждайки ги поотделно и в съвкупност, при съблюдаване на правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса.
Поставеният от касаторите въпрос №3 в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, по същината си е фактически, а не правен въпрос. На практика въпросът съдържа оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснованост във връзка с преценка на събраните по делото доказателства, които са касационни основания по чл. 281 т. 3 ГПК. Същите са относими към основателността на касационната жалба, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По въпроса за разпределяне на доказателствената тежест между страните, включително и при оспорване истинността в двата й варианта /автентичност и вярност/ на представените писмени доказателства, е създадена непротиворечива практика на ВС и ВКС, която не се налага да бъде променяна и която е спазена от въззивната инстанция при постановяване на обжалвания съдебен акт. В исковото производство всяка страна следва да докаже обстоятелствата, на които основава своите твърдения и извлича изгодни за себе си правни последици. Разпределянето на доказателствената тежест зависи от материалното правоотношение, твърдените факти и обстоятелства и релевираните от страните възражения. Конкретните изводи, направени в резултат на извършената от съда суверенна преценка на събрания доказателствен материал, са относими единствено по конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. Поради това, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по хипотетично зададения от касаторите въпрос – „дали следва да се счита за опровергана официалната доказателствена сила на акта за начет и размества ли се тежестта на доказване, ако се установи, че първичните счетоводни документи, върху които е основан, са допълнени, респ. подправени”. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на погрешна практика, каквато касаторите въобще не сочат. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящият случай, тъй като нормите на чл. 154, чл.178,чл.180 и чл.193 ГПК, чл.22 ал.2 и ал.5 ЗДФИ са достатъчно ясни.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски по делото за настоящото производство, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с 280 ал. 1 т. 1, и т. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №35/10.04.2013г., постановено по възз.т. д. № 63/2013 г. на Апелативен съд – Бургас, по касационна жалба с вх.№4275/20.05.2013г., подадена от Ж. И. П., Н. Н. Т. и С. Д. К., всички от [населено място], представлявани от адв. А. Т. от АК- Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.