1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр.София, 21.03.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 778 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Д., чрез адв. Р. С., срещу въззивно решение №425/17.10.2014г., постановено по възз.гр.д.№627/2014г. на Окръжен съд – Враца, с което е отменено решение №478/03.07.2014г. по гр.д. №1406/2014г. на Районен съд – Враца и са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Е. г. „Й. Е.” – [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ.
В касационната жалба се поддържа, че решението на ОС – Враца е неправилно и незаконосъобразно и се моли за неговата отмяна.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1) в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, макар и при липса на изрично цифрово изражение на разпоредбата на чл.190 КТ, необходимо ли е словесното отразяване на нарушенията да осъществява някоя от хипотезите по чл.190 КТ, обуславяща налагането на най-тежкото дисциплинарно нарушение; 2) законосъобразно ли е изискването на писмени обяснения в срок, напълно съвпадащ с началния и крайния момент на разрешен отпуск, ползването на който е поискано по причини от личен характер; 3) процесуално нарушение ли е произнасянето на въззивния съд по непредявен иск, при предприето в хода на производството изменение на иска, чрез намаляването му по размер. Касаторът твърди, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са копия от съдебни решения на Районен съд – Горна Оряховица и Окръжен съд – Пазарджик.
Ответната страна Е. г. „Й. Е.” – [населено място] в писмен отговор поддържа становище, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Kасационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В. съд е приел, че трудовото правоотношение на С. Д. за длъжността „директор” е прекратено законосъобразно. Установено е, че най-тежкото дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” е наложено на ищцата за допуснати нарушения на трудовата дисциплина по чл.187 т.10 КТ – неизпълнение на множество на брой трудови задължения, уредени в Правилника за прилагане на ЗНП, Инструкция № 1 от 23.01.1995г. за провеждане на контролната дейност в системата на народната просвета, Наредба № 2 от 14.04.2003г. за признаване на завършени етапи на училищно обучение или степени на образование и професионална квалификация по документи, издадени от училища на чужди държави, Наредба №4 от 16.04.2003г. за документите за системата на народната просвета, Наредба №1 от 04.01.2010г. за работните заплати на персонала в звената от системата на народната просвета, Наредба за командировките в страната. Извършените нарушения са установени след извършена проверка през месец ноември 2013г. от инспектори към Регионалния инспекторат по образование – [населено място], за което е съставен констативен протокол от 20.11.2013г. Поискани са писмени обяснения от служителя за извършените нарушения на трудовата дисциплина, но такива не са дадени. Със заповед № РД 06-41/10.01.2014г., връчена лично на Д. на 17.02.2014г., й е наложено наказание „дисциплинарно уволнение” и трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.330 ал.2 т.6 ГПК. Издадената заповед е подробно мотивирана. В. съд е приел, че цифровото непосочване на разпоредбата на чл.190 КТ не се е отразило на валидността на заповедта за уволнение, тъй като в нея са описани подробно констатираните нарушения на трудовата дисциплина. От описаните в заповедта за уволнение 14 нарушения, за недоказани са приети само четири, което е мотивирало съда да отхвърли предявения иск за отмяна на уволнението. Като неоснователно е преценено възражението на ищцата за допуснато от работодателя нарушение на процедурата по чл.193 КТ. Обясненията са поискани по време на ползване на разрешен отпуск от служителката, но тъй като законът не предвижда специално изискване или забрана това да се направи и в такъв момент, съдът е счел, че ищцата е имала възможност да даде обяснения, но не го е направила, с което дисциплинарната процедура не е опорочена. По отношение твърдението на страната, че заповедта за уволнение й е връчена по време на ползване на отпуск по болест, съдът е приел, че служителката не се ползва със закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ, тъй като на 17.02.2014 г. се е намирала на работното си място, лично е получила заповедта и не е направила възражения в тази връзка на място. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, в заключение, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове по чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Първият поставен от касатора въпрос – „в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, макар и при липса на изрично цифрово изражение на разпоредбата на чл.190 КТ, необходимо ли е словесното отразяване на нарушенията да осъществява някоя от хипотезите по чл.190 КТ, обуславяща налагането на най-тежкото дисциплинарно нарушение”, е релевантен за изхода на делото, но е решен в съответствие с практиката на ВКС. Разпоредбата на чл.195 ал.1 КТ предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае до задължителни реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Дисциплинарното нарушение трябва да е посочено в заповедта, тоест конкретно да е посочено какво точно е извършил или не е извършил работникът или служителят, кога и къде го е извършил, по силата на какъв акт е бил задължен да го извърши, какъв е интересът от извършването или от неизвършването за работодателя (в този смисъл е решение №419/17.08.2010г., постановено по гр.д. №575/2009г., ВКС, IV г.о., по реда на чл.290 ГПК). В съответствие със задължителната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че цифровото отразяване на разпоредбата на чл.190 КТ не е част от съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение и неговата липса не е довела до опорочаването й. Поради изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска по поставения въпрос на посоченото от касатора основание – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос – „законосъобразно ли е изискването на писмени обяснения в срок, напълно съвпадащ с началния и крайния момент на разрешен отпуск, ползването на който е поискано по причини от личен характер” – също не обосновава допускането на касационното обжалване. С решение №106/25.04.2013г. по гр.д. №698/2012г., ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че ако във времето между получаването на поканата за обяснения и връчването на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание работникът е бил в отпуск по болест, недаването на обяснения може да му бъде вменено във вина по смисъла на чл.193 ал.3 КТ, когато състоянието му не е било толкова тежко, че да изключи даването им, като всеки отделен случай подлежи на конкретна преценка от съда. Законът не поставя формални времеви изисквания за искането и вземането на устни и писмени обяснения от работника, освен, че те трябва да са поискани от работодателя преди налагане на дисциплинарното наказание, съответно преди издаване на заповедта му. Недаването на обяснения от работника не опорочава наложеното дисциплинарно наказание, ако той е разполагал с реална възможност да ги предостави преди връчването на заповедта, но не го е направил. В. решение е съобразено с цитираната задължителна съдебна практика, поради което липсва основание за допускане на касационния контрол.
Последният въпрос в изложението – „допуснато ли е процесуално нарушение от въззивния съд” с произнасяне на решение по непредявен иск, когато в хода на производството претенцията е изменена по размер – касае допустимостта на атакувания съдебен акт. Съгласно приетото в т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл.288 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
В настоящия случай не е налице вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт в частта му по иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. с чл.225 ал.3 КТ, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Твърдяното от касаторката изменение на иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа /чрез намаляването му по размер/ не е налице. В действителност, ищцата е депозирала молба, в която е заявила, че обезщетението й за оставане без работа, поради незаконното уволнение, трябва да бъде присъдено в по-нисък размер, но конкретна сума на намалението на тази претенция не е посочена. Ето защо, липсва както надлежно предприето изменение на иска по чл.225 ал.3 КТ, така и прието такова от съда. Поради тази причина, както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли надлежно по акцесорния иск по чл.225 ал.3 КТ в рамките на сумата, посочена първоначално в исковата молба.
По изложените съображения, настоящият състав на касационния съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Врачанския окръжен съд.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за касационното производство е основателно и доказано за сумата 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 425 от 29.10.2014г., постановено по възз.гр.д. №627/2014г. на Окръжен съд – Враца.
ОСЪЖДА С. П. Д. от [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на Е. г. „Й. Е.” – [населено място] сумата от 800 лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.