1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
гр.София, 18.05.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2282 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез адв. Н. К., срещу въззивно решение №214/11.12.2014г., постановено по възз.гр.д. №456/2014г. по описа на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение №1030/07.07.2014г. по гр.д. №3536/2012г. на ОС- Варна. С първоинстанционното решение са уважени предявените от [община] срещу [фирма] искове с правно основание – чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 261 128,20 лв. и по чл.86 ал.1 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за забава в размер общо на сумата 109 301,71 лв.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси /уточнени от състава на съда, съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/, а именно: 1/ относно предпоставките за редовно връчване на книжа по делото на юридическо лице, съгласно нормата на чл.50, ал.3 ГПК; 2/ предявяването на частичен иск води ли до прекъсване на давността за цялото вземане; 3/ за критериите, от които се определя и зависи размера на обезщетението по чл.59 ЗЗД; 4/ за задължението на въззивния съд да отговори и обсъди всички доводи и оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба и в случаите, когато потвърждава решението на първоинстанционния съд, в т.ч. да изложи свои собствени решаващи мотиви – чл.236, ал.2 вр. с чл.272 ГПК. Тези въпроси касаторът твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна – [община], представлявана от юрисконсулт Д. Д., в представен писмен отговор излага становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В. съд е приел, че в предходен съдебен процес по предявените частични искове между същите страни, при същите факти и правно основание, е формирана сила на пресъдено нещо за основанието на вземанията, произтичащи от неоснователно обогатяване. С влязлото в сила решение №332/22.11.2012г. по гр.д.№88/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., е прието, че в периода 2007г. – 2010г. касаторът е разположил павилиони върху общински терен с площ 652 кв.м., за което дължи на общината обезщетение при условията на чл.59 ЗЗД и обезщетение за забава в размерите, посочени по предявените частични искове. По настоящото дело [община] е претендирала разликата до пълния размер на обезщетенията по чл.59 ЗЗД и по чл.86 ал.1 ЗЗД, които искове са приети от съда за основателни и доказани. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е зачел формираната сила на пресъдено нещо относно общите факти и основанието на вземанията по предходното дело, като на базата на събраните и анализирани доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза са формирани изводите за размерите, в които да се присъдят обезщетенията. По основното оплакване във въззивната жалба, че липсата на своевременно подаден отговор на исковата молба се дължи на нередовно връчване на книжа и съобщения на ответника, съдът е приел, че липсват нарушения на процедурата по чл.50, ал.3 ГПК. Връчването е извършено на адреса на търговското дружество, посочен в ТР; получилите ги лица – Ж.Т. и Ст.Н., макар формално да не са били служители на ответника са ги предали в канцеларията на представляващият дружеството Н.С., до която са имали достъп. Отделно от това е посочено, че по предходното дело всички книжа и съобщения са били получавани от същите служителки, без да са правени възражения, от което съдът е приел, че са били мълчаливо упълномощени да получават съдебни книжа по смисъла на чл.50, ал.3 ГПК. Предвид това е направен извод, че правилно първоинстанционният съд не е уважил искането на ответника за възстановяване на срока за подаване на писмен отговор; а възражението за изтекла погасителна давност като преклудирано не е обсъждано. Извън това, като допълнително съображение е изтъкнато, че възражението за давност е и неоснователно, тъй като предяването на иска за част от вземането води до прекъсване на давността съгласно чл.116, б. „б” ЗЗД за цялото вземане.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационния контрол.
Първият въпрос в изложението, касаещ приложението на процесуалната норма на чл.50, ал.3 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по делото е установено, че книжата и съобщенията са изпратени на последния, посочен в ТР адрес на дружеството, получени са там от лицата Ж.Т. и Ст.Н. и последните са ги предали в канцеларията на представляващият [фирма] – В. – Н.С.. Доколко евентуално по-късното получаване на същите би могло да възпрепятства своевременното подаване на писмен отговор по исковата молба, е обстоятелство, което подлежи на установяване и доказване в производството по чл.64 и сл. ГПК от страната, пропуснала да извърши в срок съответното процесуално действие. Такова производство в случая е проведено, като съдът е намерил / след събиране на писмени и гласни доказателства/, че не са налице предпоставки за възстановяване на срока за писмен отговор на ответната страна. Отделен е въпросът, че видно от представеното пълномощно за адв. Н. К. /л.66 от първоинстанционното производство/, същото е с дата 28.11.2013г. и с него тя е упълномощена да представлява дружеството по „гр.д.№3536/2012г. на Варненския окръжен съд…”, което сочи, че не по-късно от тази дата касаторът е получил всички книжа и съобщения за делото. Въпреки това, упълномощеният адвокат или друг представител на дружеството не се е явил в първото по делото с.з. на 06.12.2013г., нито в близкото време след това са предприети своевременно процесуални действия – писменият отговор е с дата 28.02.2014г., а молбата за възстановяване на срока е от 04.03.2014г.
Вторият въпрос в изложението – предявяването на частичен иск води ли до прекъсване на давността за цялото вземане – не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Съгласно приетото по т.4 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС – възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Възражението за погасителна давност е заявено от процесуалния представител на касатора във второто съдебно заседание – на 14.02.2014г., а след това и с изготвения извън процесуалните срокове отговор – на 28.02.2014г. Поради това, правилно както първоинстанционният, така и въззивният съд са посочили, че възражението е преклудирано и не следва да се разглежда. Доколкото въззивната инстанция е изложила допълнителни съображения по същество, те не са определящи за изхода на делото, поради което формулираният в изложението въпрос №2 не е с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускането на касационния контрол.
Аналогично е положението и с последните два въпроса, които не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика и поради това не могат да обосноват селектирането на жалбата.
По отношение обхвата на обезщетението по чл.59 ЗЗД, в случая е съобразена не само константната съдебна практика, но и влязлото в сила решение между същите страни по частичния иск, с което е прието, че общината се е обеднила поради лишаването й от възможността да получи следващата се цена за разполагане на обекти в централната градска част, а касаторът се е обогатил чрез ползване на търговските обекти на значително по-ниска цена от дължимата и получени многократно по-високи доходи от отдаването им под наем.
Що се касае до задължението на въззивния съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях – то следва еднозначно от разпоредбите на чл.235, ал.2, чл.236 ал.2 ГПК и от приетото в задължителната съдебна практика – ТР№1/2001г. ОСГК и ТР №1/2013г. ОСГТК. Обстоятелството, че обсъждането и произнасянето на въззивната инстанция не е в насоката, в която жалбоподателят е изложил твърдения по предмета на спора, съставлява основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, което обаче не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.
При този изход на делото, искането на ответната страна за присъждане на разноски по делото е основателно за сумата 500 лева юрисконсултско възнаграждение /чл.9 ал.3 НМРАВ/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №214/11.12.2014г., постановено по възз.гр.д. №456/2014г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], със седалище и адрес на управление – [населено място], к.к. „Св.К.”, С. д., хотел П., на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на [община] разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.