1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 06.08.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 03 август през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 1606 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца И. Д. П., чрез адв. Р. К. против определение № 42/26.02.2018 г. по в.ч.гр.дело № 26/2018 г. на Търговищкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1117/22.12.2017 г. по гр.дело № 969/2017 г. на Поповския районен съд, с което производството по делото е прекратено на основание липса на компетентност на българския съд.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че поисканата от ответницата законна раздяла пред италиански съд не означава искане за развод, като последиците от съдебната раздяла са съществено различни от тези при постановяване на развод. Поддържа, че понятието „законна раздяла” не покрива смисъла на понятието развод, че за разлика от развода при законната раздяла не се прекъсва правната връзка между съпрузите. Поддържа също, че не е налице идентичност между двете производства – това пред българския и пред съда в Италия и не следва да се приеме приложимост на италиански процес, а на българския. Според жалбоподателя неполучаване на търсената от български гражданин – ищеца съдебна защит,а в случая отпочване на процедура по развод съществено ограничава личните му права. Счита, че са налице условията на чл.280,ал.1 и 2 ГПК, съответно следва да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното определение и делото да се върна на РС [населено място] за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба.
В изложението са формулирани въпросите: 1. ако не се постигне развод в италиански съд, то значи ли, че намерението на един от съпрузите да прекрати брака/поради различни лични причини, включително и поради наличието на интимна връзка с трето лице и евентуални намерения за сключване на нов брак/ е преградено само защото е налице производство по допускане на законна раздяла в друга държава, членка на ЕС с различно от българското производство, касаещо прекратяване на брак и не е ли отказ от правосъдие неполучаване на търсената от български гражданин/ищеца/ съдебна защита, в случая отпочване на процедура по развод, което съществено ограничава личните му права. 2. Жалбоподателят счита, че е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за което прилага практика на ВКС по подобен казус, при който независимо от обстоятелството, че страните живеят в Република Италия е допусната процедура по развод пред Български съд. Цитирано е определение № 38/25.01.2011 г. по ч.гр.дело№ 647/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.274,ал.3 ГПК. Жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Търговищкия окръжен съд, поради очевидна неправилност – чл.280,ал.2 ГПК.
Ответницата по частната жалба И. И. К., чрез адв. Н. К. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната частна жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Касационната частна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че И. П. от [населено място] е предявил иск за развод пред Поповския районен съд на 24.10.2017 г. с твърдения, че със съпругата си живеят в Италия, [населено място], че живеят и в България в [населено място]. Искането е за прекратяване на брака поради развод, за предоставяне на родителските права по отношение на малолетното дете на бащата, при когото детето да живее, като на майката се определи подходящ режим на свиждане и не е поискана издръжка. На ответницата е връчен препис от исковата молба на 10.11.2017 г. и в срока за отговор ответницата посочила, че е с постоянно местоживеене в Република Италия. В отговора е въведено възражение на основание чл.15,ал.1 ГПК за неподведомственост на делото на български съд. Направено е и възражение на основание чл.126,ал.1 ГПК, тъй като преди сезиране на българския съд с иск по гр.дело № 696/2017 г. на ПРС такъв иск бил заведен между същите страни, на същото основание и със същите искания пред съд в Република Италия, поради което по-късно заведеното дело следва да се прекрати. Прието е, че в отговора са изложени твърдения, че са налице предпоставките за приложение на Регламент ЕО № 2201/2003 Г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и по делата, свързани с родителската отговорност. Съдът е посочил, че в подкрепа на възраженията от ответницата са представени документи с превод от италиански на български език: Молба за съдебна раздяла на съпрузи до съд [населено място], Италия от 30.09.2017 г., определение от 30.10.2017 г. по дело № 3296/2017 г. на съд [населено място], пълномощно за назначаване на защитник, акт за изменение на имуществен режим и удостоверение за сключен трудов договор, от който според съда се установява, че ответника по делото има обичайно местопребиваване в Република Италия.
Съдът е приел за установено от представеното споразумение за изменение на имуществения режим от 18.05.2016 г., че двамата съпрузи са постигнали съгласие, че брачният им живот преминава в Италия и, че занапред приемат имуществените им отношения да се определят при режим на разделност.
Прието е за установено от представените от ответницата доказателства, че италианският съд е призовал страните да се явяват лично по делото за законна раздяла на 21.03.2018 г., като е посочил, че ищецът следва да връчи на ответника препис от молбата най-малко 30 дни преди заседанието, а ответникът трябва да отговори в своя защита най-малко 10 дни преди изслушването. Посочил е, че в исковата молба адв.пълномощниците на съпругата са обосновали компетентността на италианския съд с чл.3 от Регламент 2201/2003 г. на ЕС, тъй като страните са граждани на Европейския съюз, които живеят и работят в Италия от повече от 10 години. Приел е, че датата на постъпване на молбата в съда в [населено място] – 30.09.2017 г. не е удостоверена официално и това не видно и от постановеното определение. Според съда този факт и обстоятелството, че това е станало преди сезиране на българския съд на 24.10.2017 г. не се оспорват от съпруга И. П.. Прието е, че детето на съпрузите е родено през 2010 г. в Италия, а бракът е сключен в РБългария през 2002 г.
С оглед на тези факти въззивният съд е приел, че българският съд към настоящият момент не е компетентен да разгледа заведеното дело пред ПРС за развод на основание чл.19 от Р 2201/2003 г. на ЕС. В тази част е препратил към мотивите на ПРС на основание чл.272 ГПК.
Прието е, че общата компетентност на съдилищата на страните членки на Европейската общност по дела за развод или обявяване нищожност на брака е уредена в чл.3 на Регламент /ЕО/ 2201/2003 г.на Съвета на Европа от 27.11.2003 г. относно подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност.
Позовал се е на разпоредбата на чл.3 от Регламента, според която компетентни да се произнесат по делата за развод са съдилищата съобразно обичайното местопребиваване на съпрузите или един от тях или съобразно гражданството им. Съгласно чл.3,т.1,б.”а” от Регламента, компетентни по делата за развод са съдилищата на държавата-членка, на чиято територия съпрузите имат обичайно местопребиваване или са имали обичайно последно местопребиваване, ако единият от тях все още живее там, ответникът има обичайно местопребиваване или при обща искова единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял в държавата поне една година непосредствено преди предявяване на иска или ако е живял поне шест месеца преди предявяване на иска и е гражданин на въпросната държава членка.
Взети са предвид разпоредбите на чл.3,б.”б” от Регламента, съгласно които компетентни да се произнесат по делата за развод са и съдилищата на държавата-членка, чиито граждани са двамата съпрузи. Прието е, че в тази хипотеза връзката, определяща компетентността на съда не е свързана с обичайното местопребиваване, а само с гражданството на съпрузите, поради което когато двамата съпрузи са български граждани българският съд е компетентен да се произнесе по иск за развод или унищожаване на брака в равна степен с този на държава-членка, в която съпрузите или един от тях имат обичайно местопребиваване.
Въззивният съд е приел,че чл.3 от Регламент № 2201/2003 г. предвижда няколко основания за компетентност въз основа на обективни алтернативни критерии, между които не е установена йерархия. Приел е също, че установената система за разпределение на компетентност по дела за прекратяване на брак, чрез развод предвижда успоредно съществуване на няколко компетентни юрисдикции. Посочил е, че колизията коя от сезираните юрисдикции в държавите-членки следва да разгледа спора е уредена в чл.19 от Регламента, като е дадено предимство на първия сезиран компетентен съд. Прието е, че всеки сезиран съд следи служебно за своята международна компетентност според чл.17 от регламент № 2201/2003 г. Прието е също, че преценката за липса на международна компетентност по спора се обективира чрез прекратяване на делото, а приемането на международната компетентност може да бъде заявена изрично или мълчаливо, чрез постановяване на акт по същество. Според съда ако делата за развод, законна раздяла или унищожаване на брака между същите страни са заведени пред съдилищата в различни държави-членки съдът пред който искът е предявен по-късно се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд, както и по отношение на свързани искове, касаещи родените от брака деца, за които се прилага принципа на пророгация на компетентност съгласно чл.12 от Регламент 2201/2003 г.
Прието е, че в случая се касае за развод между съпрузи български граждани, имащи обичайно местопребиваване в Италия, че компетентен е и италианския съд/съгласно чл.3,т.1,б.”а” от Регламента/ и българският съд/на осн.чл.3,т.1,б.”б”от Регламента/, че колизията коя от сезираните юрисдикции в двете държави-членки следва да разгледа спора се урежда по реда на чл.19 от Регламента.
Приел е за установено от приложените доказателства, че италианският съд е приел своята международна компетентност, тъй като е налице образувано дело № 3296/2017 г. по описа на Съд [населено място] по молба за съдебна раздяла на съпрузи, подадена от съпругата. Посочил е, че с определение от 30.10.2017 г. съдът е насрочил съдебно заседание за изслушване на съпрузите на 21.03.2018 г. С оглед на това е изведен извод, че заведеното по-късно дело – гр.дело № 969/2017 г. пред българския съд – Районен съд [населено място] следва да се прекрати, като отказът от компетентност на българския съд се изразява в прекратяване на образуваното пред него дело.
Въззивният съд се е произнесъл и по доводите във въззивната жалба за липса на идентичност между двете дела. Приел е, че разликата в законодателството на различните държави от ЕС поражда затруднения. Приел е също, че в българското законодателство не е уреден режим на законна раздяла и съдът допуска развод при дълбоко и непоправимо разстройство на брака/без да са изброени изобщо или изчерпателно причините за това/ или по взаимно съгласие. Посочил е, че отделно са основанията за нищожност и унищожаемост на брак. Приел е, че съдебната практика на съда на ЕС има задължителен характер по отношение на официалното тълкуване на европейските регламенти. Приел е също, че относно тълкуване чл.19 от Р 2201/2003 г. и приложимо към настоящия случай е Решение на Съда/трети състав/ от 06.10.2015 г. по дело С-489/2014 г. Посочил е, че преюдициално запитване е отправено от съд в О. кралство с поставени няколко въпроса, като според въззивния съд относимо към настоящия случай е становището на съда, изразено в т.33 от решението. Според тази точка, за да се определи оттук нататък дали е налице висящ процес, от текста на чл.19,пар.1 от Регламент № 2201/2003 следва, че за разлика от правилата по чл.27,пар.1 от Регламент № 44/2001 г., които се прилагат за гражданските и търговските дела, съответните правила за брачните дела не изискват предявените пред съдилищата на различни държави членки искания да са с еднакъв предмет и еднакво основание. В решението е посочено, че е важно исканията да се отнасят до едни и същи страни, но иначе може да са с различен предмет, стига да става дума за законна раздяла, развод или унищожаване на брака. Прието е в решението, че това тълкуване намира подкрепа в сравнението между параграф 1 и параграф 2 от член 19 от Регламент № 2201/2003, което показва, че само параграф 2, който се отнася до исковете в областта на родителската отговорност се прилага при условие предметът и основанието на предявените искове да са еднакви. Според цитираното решение състояние на висящ процес може да е налице, когато са сезирани, както в случая в главното производство, две съдилища в различни държави членки, едното – с иск за съдебна раздяла, а другото – с иск за развод, или пък когато и двете са сезирани с искове за развод. Въззивният съд е приел, че тази практика на Съда на ЕС следва да бъде съобразена в настоящия случай.
Съдът е изложил и доводи по въпроса до кой момент следва да изчака следващият сезиран съд и във всички случаи ли трябва да спира производството по делото. Прието е, че е възможно въпреки, че италианският съд да е приел своята международна компетентност с постановеното от него определение за насрочване на делото и призоваване на страните, това производство да се прекрати на някакво основание. Според въззивния съд до постановяване на определението съпругът-жалбоподател не е изложил подобни доводи, че няма въведени твърдения за десезиране на италианския съд по някаква причина и с оглед на това е прието, че производството пред българския съд не следва да бъде спирано. По въпроса кой закон е приложим в отношенията между страните при развода съдът е приел, че това е въпрос, който съпругът следва да постави по делото в Италия.
При тези съображения съдът е формирал извод, че е установена към момента компетентността по делото на италианския съд, поради което по-късно заведеното дело в РБългария пред ПРС следва да се прекрати на основание чл.19 от Р 2201/2003 г. С оглед на това определението на първоинстанционния съд е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Търговищкия окръжен съд, поради очевидна неправилност – чл.280,ал.2 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В настоящия случай обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК – очевидна неправилност.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението. Въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Като взема предвид тази практика съдът преценява, че въпросите по п.1-ви от изложението не представляват правни въпроси, тъй като не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
В п.2-ри от изложението жалбоподателят е посочил, че е налице основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, за което е приложена практика на ВКС по подобен казус, без да е формулирал правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с тази практика на ВКС. С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Търговищкия окръжен съд.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2 и чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението от жалбоподателя И. П.. С оглед на това становище съдът не обсъжда и представените от жалбоподателя писмени доказателства с молба от 03.07.2018 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 42/26.02.2018 г. постановено по в.ч.гр.дело № 26/2018 г. на Търговищкия окръжен съд по касационна частна жалба вх. № 975/13.03.2018 г., подадена от ищеца И. Д. П., [населено място], [улица], чрез адв.Р. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: