О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
гр.София, 30.05.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1728 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 12.08.2011г. по гр.д.№ 1330/2011г. на АС София, в частта му, с която е отхвърлен иск на [фирма] срещу Държавата, представлявана от М. на ф. и С. р.с. изцяло и частично срещу П. на РБ, с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма] поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от съществено значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът –Държавата, представлявана от М. на ф., в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Ответникът П. на РБ, в писмено становище поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение е осъдил П. на РБ
да заплати на [фирма], обезщетение за имуществени вреди на основание чл.49 ЗЗД в размер на 4 267,13 лева /четири хиляди двеста шестдесет и седем лева и 13ст./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.01.2006 г. до окончателното изплащане на сумата. Като е оставил в сила решението в останалата му част, с която искът / предявен като частичен/ е отхвърлен за разликата до 500 000 лева, както и за сумата 50 000 лева лихви за забава. Съдът е изложил съображения, за това, че ищецът – жалбоподател в настоящето производство, е предявил срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от изземване в наказателното производство на 763 броя компютърни конфигурации и лишаването му от възможността да ги ползва в продължение на около две години, като действията на длъжностните лица, разрешили и извършили изземването и задържали собствените вещи на ищеца, са противоправни и от тях за него са настъпили имуществени вреди до размер на 380 364 лева, представлява стойността на обезценката на 763 компътъра, иззети и задържани в продължение на 25 месеца от органите на досъдебното производство.
Прието е за установено, че процесните компютри са били собственост на фирмата [фирма] и с постановление на прокурор от Софийска районна прокуратура, постановено на 10.04.2003 г. по пр.преписка № 16 750/2003 г., срещу лицето А. М. е образувано предварително производство за разпространяване на нелицензиран софтуер и компютърни програми – престъпление по чл.172а, ал.2 във връзка с ал.1 НК, като с определение от 14.04.2003 г. Софийският районен съд, е разрешил на органите на предварителното производство да извършат претърсване и изземване на обекти, стопанисвани от фирмата, с управител А. М.. Прието е също така, че от представените по делото 7 броя протоколи за претърсване, обиски и изземване, съставени на 16.04.2003 г., се установява изземването на компютри от 6 интернет – клуба. Установено е също така, че с постановление от 23.04.2003 г. прокурорът е разпоредил извършване на „автороведческа експертиза” от експерти към Министерство на културата, като на вещите лица са предадени с разписки иззетите компютърни конфигурации. Прието е по делото, че с решение на Софийски градски съд, фирмено отделение, постановено на 24.07.2003 г. по ф. дело № 27 640/1991 г. е вписано прехвърлянето на предприятието на ЕТ “А. М. – К. като съвкупност от права, задължения и фактически отношения на купувача – фирмата жалбоподател и със същото решение е вписано прекратяването на едноличния търговец и заличаването му от Търговския регистър. Установено е, че с постановление от 27.04.2005 г. прокурор при Софийска районна прокуратура е прекратил поради недоказаност наказателното производство срещу А. М. и е разпоредил връщането на иззетите компютърни конфигурации съгласно 7 броя протоколи за претърсване и изземване от 16.04.2003 г., като по делото е представен приемно-предавателен протокол от 13.05.2005 г., от който е видно, че на тази дата директорът на дирекция „Авторско право” при министерство на културата и туризма е върнал на Н. Д. – управител на [фирма] общо 740 броя компютри, иззети от 6 компютърни зали, като няма данни защо не са върнати останалите 23 компютъра.
При така установените обстоятелства по делото съдът е приел, че правното основание на предявените субективно съединени искове е чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД. Изложени са съображения за това, че за да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на когото и да било от ответниците, е необходимо да се установи, че ищецът е претърпял вреда, че тази вреда е настъпила в резултат от действията на лица, на които ответникът е възложил работа и които са действали противоправно. Прието е, че в случая дружеството ищец е претърпяло имуществени вреди в резултат от невъзможността да използва движимите вещи, които са били част от имуществото на едноличния търговец, чието предприятие е закупило, като тази невъзможност за ищеца е продължила през целия период от прехвърлянето на търговското предприятие до връщането на компютрите на собственика от органите на предварителното производство. Изложени са съображния за неоснователността на иска по отношение на Държавата, представлявана от МФ, тъй като в случая се твърди, че вредите са причинени от лица, които са съдии, прокурори и разследващи, са действали неправомерно в това си качество, които се назначават от В., работят в структури на съдебната власт, имащи самостоятелна правосубектност, поради което не може да се приеме, че държавата е възложител на тези лица по смисъла на чл.49 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че и искът срещу С. р. с. е неоснователен. Изложени са съображения, за това, че разрешението за извършване на процесуалното действие „претърсване и изземване” е дейност, регламентирана в НПК и законосъобразността на тези действия подлежи на проверка в рамките на наказателното производство, по делото не е доказано, разрешението на районния съд да е било обявено за незаконосъобразно, дадено в противоречие с правилата на процесуалния закон.
По иска, предявен срещу П. на Република България въззивният съд е приел, че задържането на компютрите в продължение на повече от две години определено нарушава изискването за пропорционалност между обществения интерес и степента на засягане на правото на собственост на ответното дружество, но единствената вреда, която е установена и по основание, и по размер, е стойността на 23-те компютри, които изобщо не са върнати на ищеца. По отношение на тези 23 компютърни конфигурации имуществената вреда се изразява не в обезценка /настъпила през определен период поради необоснованото задържане на вещите вина на органите на предварителното производство/, а в пълна липса. Прието е, че с оглед заключение на вещо лице към 13.05.2005 г. тяхната балансова стойност е 4267,13 лева, поради което въззивният съд намира, че в такъв размер е и претърпяната имушествена вреда и предявеният иск е уважен до този размер, ведно със законната лихва, начислявана от датата на предявяване на иска – 19.01.2006 г.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК по допустимостта на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че с решението е даден отговор на процесуален въпрос от значение за спора за това следва ли когато искът е установено по основание, той да бъде уважен в размер, за който съдът допусне служебно експертиза, както и на материалноправни въпроси: може ли да се приеме, че Р България пряко отговаря за вреди причинени на граждани и юридически лица по силата на чл.7 от Конституцията и чл.1 от Допълнителен протокол към Конвенцията за защита правата и основаните свободи на гражданите, кое е приложимото право за да се ангажира отговорността на държавата за вреди, настъпили в резултат на действията на държавни органи, ще е приложима ли разпоредбата на чл.49 ЗЗД, може ли да се постигне обезвреда поради нарушаване на “справедливия баланс” между интереса на обществото и правото на засегнатото от намесата на държавата лице. Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, че са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от съществено значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Не представя практика на ВКС и на други съдилищата свързана с поставените за разглеждане въпроси.
Настоящия съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основанията посочени в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по процесуалния въпрос, на който е даден отговор в практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 06.06.2011г. по гр.д.№1242/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС. Според застъпеното в нея разбиране при наличие на доказателства за основателността на иска съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. В тази хипотеза – съгласно императивното правило на чл.162 ГПК – съдът трябва сам да определи размера, а ако това не е възможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава – да назначи експертиза. Именно в съответствие с тази практика съдът е направил своите изводи в обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК по поставените за разглеждане материалноправни въпроси: може ли да се приеме, че Р България пряко отговаря за вреди причинени на граждани и юридически лица по силата на чл.7 от Конституцията и чл.1 от Допълнителен протокол към Конвенцията за защита правата и основаните свободи на гражданите, кое е приложимото право, за да се ангажира отговорността на държавата за вреди, настъпили в резултат на действията на държавни органи, ще е приложима ли разпоредбата на чл.49 ЗЗД за обезщетяване вреди от действия на държавни органи, може ли да се постигне обезвреда поради нарушаване на “справедливия баланс” между интереса на обществото и правото на засегнатото от намесата на държавата лице. Тези въпроси нямат характер на съществени за изхода на спора по смисъла на т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС. Материалноправен въпрос, който определя съдържанието на решението, е този който е винаги специфичен по делото, по което е постановен обжалвания акт, като същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В случая съдът е направил извод, че е налице деликт, от който за жалбоподателя са последвали вреди и е присъдил обезщетение за същите в размер, който е установен от доказателствата по делото, а не е отрекъл възможността при определени в закона предпоставки да може да се търси отговорност за вреди от държавата и по друг ред, а не само по реда на производство по иск с правно основание чл.49 ЗЗД. В решението си съдът не е отрекъл и необходимостта съдът да извършва преценка за това дали съществува разумна пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва с всяка мярка, лишаваща едно лице от неговите притежания, т.е. постигането на „справедлив баланс“ между изискванията на общия интерес на обществото и изискванията за защита на основните права на индивидите. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, тъй като те представляват само изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК на решение от 12.08.2011г. по гр.д.№ 1330/2011г. на АС София, в частта му, с която е отхвърлен иск на [фирма] срещу Държавата, представлявана от М. на ф. и С. р. с. изцяло и частично срещу П. на РБ, с правно основание чл.49 ЗЗД, по жалба на [фирма]
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: