ОПРЕДЕЛЕНИЕ
1189
София,20.09.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова дело№ 1827/2010 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Кюстендилският районен съд, с решение по гр. д. № 1302/2008 г. е осъдил [фирма], гр- К. да заплати на А. К. сумата 2 836.44 лв. неизплатено обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва и сумата 391.74 лв., неправомерно удържана на отпаднало основание, със законната лихва. Решението е оставено в сила от Кюстендилският окръжен съд с въззивно решение от 23. 7. 2010 г. по гр. д. № 346/2010 год.. Със същото решение Кюстендилският окръжен съд е отменил решението на Кюстендилския районен съд в частга, с която е осъдено [фирма] да заплати на А. К. сумата 1 643.90 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2005 – 2008 год. и отхвърлил иска на К..
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от двете
страни.
Ищецът А. Д. К. от [населено място] чифлик, област К. оспорва решението в частта за отхвърляне на иска му за сумата 1 634.90 лв.
Ответникът „В.,, ЕАД, К. оспорва решението в частта, с която са уважени исковете на К. за сумата 2 836.44 лв. и за сумата 391.74 лв.
Изложението за допускане на касационно обжалване, представено от жалбоподателя К. съдържа искане за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Фактически, обаче, изложението е мотивирано само във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като е представено решение на състав на ВКС от 13. 10 . 2005 год.. и се поддържа от жалбоподателя, че обжалваното от него въззивно решение противоречи на приетото от състава на касационния съд относно правото му на парично обезщетение за неизползван отпуск.
Доводите и искането на жалбоподателя К. са неоснователни.
По делото е установено, че трудовото правоотношение между страните е прекратено окончателно, считано от 28. 11. 2008 г., а преди това, със заповед от 4. 4. 2005 г. е било постановено уволнението на К. от длъжността „шофьор на автобус“, но тази заповед е отменена с влязло в сила на 14. 11. 2008 г. съдебно решение, като в периода от април 2005 до 28 ноември 2008 год. К. не е работил. Въззивният съд правилно е приел, че работникът има право на платен годишен отпуск, респк. право на обезщетение за неизползването му, ако реално е престарал работна сила, т. е. изпълнявал е конкретни трудови функции и дейности. В този смисъл е и посоченото от жалбоподателя решение от 13. 10. 2005 г. по гр. д. № 562/2003 г. на трето г.. о. на ВКС, с което е прието, че платеният годишен отпуск се определя от периода на реално положен труд. При безспорно установения факт, че жалбоподателят К. не е работил в периода 2005 — 2008 год., той не е имал право на платен годишен отпуск и съответно на парично обезщетение по чл. 178 КТ..
Искането на жалбоподателя [фирма] за допускане на касация на въззивното решение в частта за уважаване на исковете е заявено формално на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 — 3 ГПК, но то не съдържа конкретно обосноваване в съответствие с изискванията на закона. Като спорен е поставен въпросът за размера на обезщетението, което се полага на ищеца К. при прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране – в размер на брутното му трудово възнаграждение за два месеца или за шест месеца. По делото е безспорно установено, че трудовият стаж на ищеца К. при ответното дружество е повече от 12 години, като се има предвид и времето от април 2005 г. до ноември 2008 г., през което К. е бил без работа поради уволнение, признато за незаконно и отменено от съда – чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ. При тази продължителност на трудовия стаж на ищеца, съдът е приложил точно закона – чл. 222, ал. 3 КТ, като е признал право на обезщетение в размер на трудовото възнаграждение за срок от 6 месеца..Въззивният съд не е допуснал произнасяне по въпроса в противоречие с практиката на ВКС, на други съдилища или в отклонение на закона, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното рвешение от 23. 7. 2010 г. по гр. д. № 346/2010 г. на Кюстендилския окръжен съд по жалбата на А. К. от [населено място] чифлик и по жалбата на [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: