О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
София, 19.01.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1526 /2009 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на Г. Н. , Д. Р. и В. С. , трите от гр. П., област П. против въззивно решение на Софийския градски съд по гр. д. № 2408/2009 г., към която е приложено изложение на основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът „П” А. , гр. С. не е взел становище по жалбата и по искането за допускане на касация.
След проверка, касационният съд установи следното:
Софийският градски съд, като въззивна инстанция, с обжалваното решение, е обезсилил първоинстанционно решение на Софийския районен съд, с което са уважени исковете на трите жалбоподателки за установяване съществуването на трудови правоотношения с ответното дружество и прекратил производството по тези искове. С въззивното решение е отменено пъровинстанционното решение по гр. д. № 12470/2007 г. на Софийския районен съд, с което „П” А. е осъдено да заплати на Г. Н. сумата 6600 лв., да заплати на Д. Р. сумата 5250 лв. и да заплати на В. С. сумата 5250 лв. и с решение по същество, въззивният съд е отхвърлил исковете за тези суми.
Основателно е искането на жалбоподателките за допускане на касация на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението на градския съд е основано на произнасянето му по процесуалноправни въпроси, които касаят точното прилагане на закона.
Въззивният съд е счел за процесуално недопустими исковете за установяване съществуването на трудови правоотношения между всяка от ищците и ответника, поради липса на правен интерес.. Констатацията си за липса на такъв интерес е обосновал с предположението, че всяка от ищците би могла да предяви осъдителни искове, основани на твърдението за съществуване на трудово правоотношение, с които би постигнала по-интензивна защита и при разрешаване на споровете по тези искове, решаващият съд задължително ще се произнесе по преюдициалния въпрос за наличието на трудово правоотношение. Преценката на градския съд за липса на правен интерес от предявените установителни искове е в нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, който предвижда, че обемът на защита се определя само от страните. След като въззивният съд приема, че въпросът за съществуването на трудово правоотношение има обуславящо значение и за други права на ищците по КТ, безспорно е, че те имат правен интерес да получат съдебно произнасяне по този въпрос. Изложените от съда съображения на целесъобразност, че с предявяване на осъдителни искове, ищците биха могли да защитят по-ефективно своите интереси, не могат да бъда основание за отказ на правораздаване.
Градският съд е отхвърлил иска на Г. Н. по чл. 213, ал. 2 КТ за обезщетение за недопускането й на работа по съображения, че нейното трудово правоотношение с ответното дружество е било прекратено от 12. 7. 2004 г., което е установено с влязло в сила решение на Софийският районен съд по гр. д. № 11596/2004 г. . Въззивният съд се е позовал на чл. 220, ал. 1 ГПК/отм./, т. е. на чл. 298, ал. 1 ГПК, по който ред е разгледано въззивното дело, съгласно §2, ал. 2 Преходни и заключителни разпоредби на ГПК. Позоваването на силата на пресъдено нещо е неточно и неотносимо към иска на Н. за присъждане на обезщетение. Съгласно закона, силата на пресъдено нещо обхваща конкретното искане и основанието на което то е заявено. С решението по гр. д. № 11596/2004 г. е отхвърлен искът на Н. за отмяна на уволнението й като незаконно, тъй-като е прието, че не е налице уволнение, т. е. трудовото й правоотношение с ответното дружество не е било прекратено. С посоченото решение на районния съд, със сила на пресъдено нещо е отречено основанието, на което е предявен искът за отмяна на уволнение, т. е. отречен е фактът на прекратяване на трудовото правоотношение. Ето защо решението по гр. д. № 11596/2004 г. не касае предмета на спора по настоящото дело.
В нарушение на принципа на диспозитивното начало е произнасянето на съда и относно отхвърлянето на исковете на Р. и С. за присъждане на обезщетения по чл. 213, ал. 2 КТ. Съдът е счел тези искове за неоснователни, тъй-като ищците не са доказали, че са се явили пред работодателя и са показали готовността си за полагане на труд.. Съгласно чл. 269 ГПК правомощието на въззивния съд по предмета на спора е ограничено от посоченото в жалбата. Въззивната жалба на „П” А. срещу първоинстанционното решение не съдържа такива доводи и твърдения. Такива възражения не са направени и до приключване на устните състезания във въззивна инстанция, поради което те са преклудирани и решаващият съд не е имал основание да ги включва в предмета на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 2. 6. 2009 г. по гр. д. № 2408/2009 г. на Софийския градски съд по жалбите на Г. Н. , Д. Р. и В. С.
За разглеждане на касационната жалба по същество не се дължи държавна такса.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: