Р Е Ш Е Н И Е
№ 857
София 15.12.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на девети ноември, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при участието на секретаря Юлия Георгиева
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова гражданско дело № 4959 /2008 година..
Производство по чл. 290 ГПК.
Предмет на касационното производство, образувано по жалба на В. С. , е въззивното решение на Софийския градски съд по гр. д. № 3371/2007 г., в частта, с която е признато, че С. е нарушил чл. 5 от Закона за защита от дискриминация и той осъден да се въздържа от изказвания, които внушават връзка между лицата с турско етническо самосъзнание в България и турцизацията, геноцида над българската нация, конфликт с Р Т. и изказвания, които противопоставят българи и лица с турско етническо самосъзнание. Жалбоподателят счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касация, ищец по делото, С. Ч. счита жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.
При касационната проверка се установи следното:
Въззивният съд е приел, че искът на Ч. е предявен на основание чл. 71, ал. 1, във връзка с ал. 3 ЗЗОД, тъй-като се касае за дискриминация, изразяваща се в нарушаване правата на множество лица с турско етническо самосъзнание. Изводът е обоснован, тъй – като предвидените в чл. 71 ЗЗОД процесуални възможности за предявяване на иск от отделни физически лица, от синдикални организации или от юридически лица с нестопанска цел, са основани на един и същи факт – нарушаване на регламентирани в закона, права за равенство в третирането. При обсъждане на спора по същество, обаче, съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на въззивното решение – основание за касация по чл. 293, ал. 2 ГПК. Въззивното решение е постановено по реда на ГПК /отм./, което е налагало градският съд да извърши самостоятелна доказателствена дейност, въз основа на която да се произнесе по съществото на спора – чл. 208 ал. 1 ГПК /отм./ и да постанови решение, отговарящо на изискванията на чл. 188 ГПК /отм./. Обжалваното решение не отговаря на тези изисквания. Съдът е констатирал, че в публични изказвания на ответника, които са посочени само с тяхното означение с цифри и букви в приложението към исковата молба, се прави връзка между лица с турско етническо самосъзнание и процеси на турцизация на България, геноцид над българската нация в миналото, внушава се конфликт с Р Т. и се извършва противопоставянето им на българите. Тези изводи на решаващия съд са изцяло необосновани, тъй – като не са изложени мотиви за тяхното формиране. Както предвижда чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./убеждението на съда, което предопределя решаващото му диспозитивно волеизявление, следва да бъде съобразено с доводите на страните и доказателствата по делото и това съответствие следва да намери материален, външен израз в мотивите на решението. В случая, такива липсват. В обстоятелствената част на обжалваното решение, градският съд е отразил заключителните си оценки за изказванията на ответника, но не е изложил съображения за тяхното формиране въз основа на доказателствата по делото и опитните правила. Съдът се е отклонил от принципа на диспозитивното начало, като не се е ограничил до заявеното в исковата молба, а самостоятелно, по субективна преценка е интерпретирал изказванията на ответника. В исковата молба, в частта „Твърдяното нарушение” е посочено, че изявленията на ответника представляват тормоз на основата на етническа принадлежност, но тази констатация не е равнозначна на изложение на правнорелевантни обстоятелствата, представляващи основание на иска. Разпоредбата на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби ЗЗОД, посочва, че „тормозът” има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Тези принципни постановки следва да бъдат материализирани чрез конкретни факти и в тежест на ищеца по делото е да посочи тези факти. В случая, ищецът е бил длъжен да конкретизира исканията си, като посочи, че изказванията на ответника водят до противопоставяне между българи и лицата с турска етническа принадлежност, внушават конфликт с Т. и пр., и затова представляват „тормоз”, а не съдът да прави такава конкретизация.
По изложените съображения, следва да бъде отменено въззивното решение, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, и се постановено решение по същество от касационния съд.
Ищецът Ч. твърди, че публичните изказвания на ответника, възпроизводени в т. 1.2. А – 1.2. Д., вкл., от Приложение № 1 към исковата молба, са прояви на тормоз спрямо него като лице с турско етническо самосъзнание. Тези изявления следва да бъдат преценявани съобразно хипотезата на чл. 71, ал. 1 ЗЗОД за нарушаване правата на ищеца, изискващи равенство в третирането и съобразно хипотезата на § 1, т. 1 ДП ЗЗОД за словесно изразено нежелано поведение, имащо за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. От изложеното следва, че отговорността на ответника по ЗЗОД може да бъде ангажирана при наличие на две кумулативни предпоставки – накърняване достойнството на ищеца и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Съгласно чл. 9 ЗЗОД ищецът носи доказателствената тежест за установяване на фактите, от които може да се направи извод за дискриминация.
В т. 1.2. А от Приложение № 1 към исковата молба е цитирано изказване на С. , че в държавни учреждения, областни управи и общини в някои области на страната се говори само на турски език, което е позор за България и е отправен призив да се спре процесът на „турцизация” на държавата. От тези изявления не може да се направи извод, че те са насочени срещу лицата с турско етническо самосъзнание, какъвто е ищецът, че едновременно са накърнили личното му достойнство и са създали враждебна за него среда. Изказването на ответника не е насочено срещу употребата на турски език от лицата с турско етническо самосъзнание в тяхното ежедневно битие, в техните лични отношения и контакти, поради което ищецът няма обективно основание да счита, че правата му са накърнени. Оценката на ответника, че в учрежденията на държавната и общинската администрация, следва да се говори на български език, е съответна на чл. 3 от Конституцията, който обявява българският език за официален език в републиката.
В т. 1.2. Б и т. 1.2. В от Приложението са възпроизводени изказвания на ответника относно излъчването на новини на турски език по държавната телевизия на България, като е направен коментар, че този език не се разбира от много българи и за тях не е приятен за слушане, защото, хора, говорещи този език са извършвали геноцид над българската нация, като са избивали, заробвали, ограбвали българското население в продължение на десетилетия и векове. С тези изказвания ответникът е изразил несъгласие относно конкретни излъчвания по националната телевизия, което по никакъв начин не касае правната сфера на ищеца, тъй-като неодобрението на едни телевизионни предавания не може да счита за тормоз спрямо лицата, които харесват, одобряват и разбират тези телевизионни излъчвания. Съгласно чл. 39 от Конституцията, всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно. Следователно, изказаното от ответника неодобрение за телевизионни предавания на чужд език и историческата интерпретация на факти от миналото, са в рамките на конституционното му право да изразява мнение. Ищецът не сочи и по делото не е установено, по какъв начин, изразеното словесно мнение на ответника, е накърнило достойнството на ищеца и е създало за него враждебна, обидна или застрашителна среда.
В т. 1.2. Г от Приложението се съдържат изказвания на ответника за евентуални териториални претенции на Р Т. към български земи. В случая, подобни предположения за евентуални бъдещи действия на друга държава спрямо територията на Р България, независимо дали те са адекватни на реалността, не могат да са считат за накърняване на достойнството на ищеца и поставянето му във враждебна среда, само защото има турско етническо самосъзнание. В качеството му на български гражданин, той не може да се счита онеправдан от изказвания, които са мотивирани със защита на интересите на българската държава.
В т. 1.2. Д от Приложението се съдържат публични коментари на ответника за изказвания на лидера на политическа партия Движение за права и свободи. Общоизвестен факт е, че партия ДПС не е етническа партия, което е и законово изискване за нейното съществуване, съгласно чл. 11, ал. 4 от Конституцията. При това положение, не може да се направи логическа връзка и самият ищец не е конкретизирал и обосновал твърдението си, че негативните изказвания на ответника по отношение на една партия и нейния ръководител, имат отношение към етническото самосъзнание на ищеца и представляват тормоз на етническа основа.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 13. 3. 2008 г. по гр. д. № 3371/2008 г. на Софийския градски съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на С. Б. Ч., със съдебен адрес в гр. С., против В. Н. С. от гр. С., предявен на основание чл. 71, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, да бъде установено, че изявления на В. С. със съдържание, съгласно т. 1.2. А – 1.2. Д, вкл., на Приложение № 1 към исковата молба, съставляват тормоз за С. Ч. , като лице с турско етническо самосъзнание, и да бъде осъден В. С. да са въздържа в бъдеще от по-нататъшни изказвания, представляващи тормоз за ищеца С. Ч. , като лице с турско етническо самосъзнание.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: