О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 746
София 22.06.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1667 по описа за 2011 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място] срещу решение № 305 от 21.07.11г.,постановено по гр.дело № 516/11г.на Окръжен съд – Перник,с което е потвърдено решение № 28 от 16.02.11г.по гр.дело № 2825/08г.на Районен съд – Перник в осъдителната му част.Като основания за допустимост на касационното обжалване жалбоподателят сочи визираните в чл.280 ал.1 т.1 ,т.2 и т.3 ГПК.Прилага съдебна практика.
Ответницата по касационната жалба Св. П. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд,като е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част, е приел,че са налице предпоставките на чл.200 КТ за уважаване на претенциите на ищцата Св. П. против [фирма] за присъждане на обезщетения за имуществени вреди от професионално заболяване –вибрационна болест ІІ стадий,дискова болест,установено по надлежния ред – ЕР на ТЕЛК № 1374/20.12.02г.и ЕР на ТЕЛК № 2559/4.08.04г. , на обща стойност 2775.31 лв за периода 11.03.05г.-11.05.05г.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Общото основание за селектиране на касационните жалби е произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело,за формиране решаващата воля на съда.Поставеният от касатора въпрос за солидарната отговорност на първоначалните трима ответници не е от значение за изхода на делото, защото предмет на въззивното производство е решението на районния съд в осъдителната му част,с която са уважени претенциите на Св. П. против [фирма] като неин последен работодател.Спрямо ответника [фирма] производството по делото е прекратено поради прекратяване на същото и заличаването му от търговския регистър,а срещу [фирма] искът е отхвърлен с мотиви,че не е солидарно отговорен по предявения иск.По отношение на тези двама ответници решението е влязло в сила,поради което въззивният съд не е разрешавал въпроса налице ли е солидарност.
На въпросите кое е основанието на предявените претенции от ищцата по чл.200 КТ или по чл.320 ал.2 КТ и дали трудоустроен работник с под 50% загубена работоспособност има право на обезщетение по реда на ДОО по чл.320 ал.1 КТ или има право на обезщетение от работодателя по чл.200 ал.1 КТ е даден отговор в решение № 286 от 16.07.10г.по гр.дело № 69/09г.на ІV г.о. и решение № 380 от 23.07.09г.по гр.дело № 436/09г.на ІV г.о.,постановени по реда на чл.290 ГПК за уеднаквяване практиката на съдилищата.Прието е,че редакцията на чл. 200 КТ с ДВ бр. 52/2004 г. е опит за синхронизация с чл. 72 КСО, в който понятието трайно намалена работоспособност е приравнено към понятието инвалидност в осигурителноправният му смисъл. При редакцията на текста не е съобразен общият принцип за обезвреда при непозволено увреждане, залегнал в чл. 200, ал. 1 КТ, изискващ пострадалият работник да бъде обезщетен пълно и това му право да не зависи от обстоятелството ще получи ли пенсия за инвалидност. Пропускът текстът на чл. 200, ал. 1 КТ да включва отговорност на работодателя и за вреди от намалена работоспособност под 50 % е отстранен с изменението на КТ ДВ бр. 15/2010 г., с което има пълно съвпадане в тази част на чл. 200, ал. 1 КТ и разпоредбите на КСО, уреждащи правото на пенсия за инвалидност, в който смисъл следва да се прилага правната норма и за вреди, настъпили преди синхронизацията на текста.Изводът на съда,че предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл.200 ал.1 КТ е в съответствие със задължителната практика.Отделен е въпросът,че в конкретния случай ищцата не попада в хипотезата на чл.320 ал.2 КТ,тъй като е с намалена работоспособност над 50% – вж ЕР на ТЕЛК № 2559/4.08.04г.
Въпросът налице ли са материалните предпоставки за ангажиране отговорността на ответника и налице ли е причинна връзка между заболяването на ищцата и условията на труд се покрива с предмета на спора по иска с правно основание чл.200 ал.1 КТ.Посочването на предмета на делото не осъществява изискването на чл.280 ал.1 ГПК да посочи конкретен от значение за решаването на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос.В случая изводите на съда,че са налице предпоставките на чл.200 ал.1 КТ са направени въз основа на конкретна преценка на фактите и доказателствата по делото.Неправилната преценка на доказателствата,въз основа на която съдът е изградил вътрешното си убеждение, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда и съответно до необоснованост на решението,но не е предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
Въпросът налице ли е трудоустрояване тогава, когато заемането на нова длъжност става не въз основа на едностранен акт на работодателя, а с допълнително споразумение между него и работника няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както поддържа касаторът. Трудоустрояването се състои в преместване на работник, за който има предписание от здравните органи, на друга, подходяща за здравето му работа или в оставянето му на същата работа при облекчени условия – в тази насока законът е ясен, а и практиката по прилагането му е утвърдена. Няма значение дали преместването или облекчаването на условията става въз основа на едностранен акт на работодателя или по споразумение с работника. Достатъчно е да има предписание от здравните органи, работникът се счита трудоустроен от датата на предписанието. Освен това за възникване на вземането по чл.200 от КТ няма значение дали работодателят е изпълнил предписанието за трудоустрояване и с какъв акт е станало това. Работникът има право на обезщетение за търпените вреди и да не е бил трудоустроен.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените за тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 305 от 21.07.11г., постановено по гр.дело № 516/11г.на Окръжен съд-Перник.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица] да заплати на Св. С. П. от [населено място], [улица] сумата 500 лв /петстотин/ разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.