Определение №720 от 6.6.2013 по гр. дело №1841/1841 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 720

гр.София, 06.06.2013г.

в и м е т о н а н а р о д а

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни, две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател:Надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1841 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 26.10.2012г. по гр.д.№743/2012г. на АС Пловдив, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.45 и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателите – М. Ю. А. и Ю. Ф. К., чрез процесуалния си представител поддържат, че с решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Молят да се допусне касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърта г.о., като констатира, че към жалбата не е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете предявени от М. Ю. А. и Ю. Ф. К. против Г. Н. Г. за заплащане на обезщетение за понесени неимуществени вреди, от ПТП станало на 11.07.2009 г. в [населено място], в резултат на което е починал Ф. Р. А., в размер от по 26 000лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва върху всяка главница, считано от датата на деликта – 11.07.2009 г. до окончателното им изплащане.
Установено е по делото, че по нохд № 10/2010г. по описа на Хасковския окръжен съд с определение № 14/22.01.2010г. на основание чл. 381 НПК е одобрено споразумение между прокурор при Окръжна прокуратура Х. и обвиняемия по делото Г. Н. по силата на което последният е признат за виновен в това, че на 11.07.2009г. в [населено място], на при управление на МПС-лек автомобил „Ф.“, е нарушил правилата за движение: чл.5 ал.1 и 2 ЗДП, чл.6 ЗДП, чл.чл.12 ал.1 ЗДП, във вр. с чл.31 ал.7т.2 вр.с ал.1ППЗДП, чл.20 ЗДП, чл.47ЗДП, чл.77ЗДП,чл.116 ЗДП, чл.120 ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на Ф. Р. А., поради което и на осн.чл. 343 ал.1 б.“в“ вр.с чл.342 ал.1 НК във вр. с чл.55 ал.1т.2 б.“б“ НК му е наложено съответно наказание. Прието е също така за безспорно обстоятелството, че водачът на автомобила и причинител на ПТП има валидно застрахована гражданска отговорност по застрахователна полица при З. [фирма] със срок на действие от 01.02.2009г. до 31.01.2010г., по която в дружеството е образувана щета и на 03.05.2010г. и са сключени две споразумения с наследниците на пострадалото лице. Установено е, че със споразумение № 276 на сина на пострадалия- Ю. Ф. е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., а със споразумение № 248 на съпругата му М. Ю. е определено обезщетение от 40 000 лв., които са заплатени.
Прието е след анализ на доказателствата по делото, че пешеходецът е допринесъл за настъпването ПТП, тъй като е пресичал на забранителен сигнал на светофарната уредба и е навлезъл в коридора на автомобила, разчитайки да бъде пазен единствено от неговия водач, а е имал възможност да възприеме опасността от съприкосновението с лекия автомобил, независимо от светлината на пешеходния светофар и да не предприема пресичане.
При определяне размера на дължимото се обезщетение за причинени на жалбоподателите неимуществени вреди от смъртта на техния праводател съдът е взел предвид свидетелските показания за наличието на добри взаимоотношения в семейството, възрастта на пострадалия – 74 години, както и възрастта на сина, който е пълнолетен. Посочил е, че с оглед критериите за справедливост и установената съдебна практика за да определи размера на дължимото обезщетение, съдът е взел предвид факта, че ищцинещците са съпруга и син на пострадалото лице и са от кръга на лицата имащи право на обезщетение, както и че те са имали здрава и стабилна семейна връзка, с нормални взаимоотношения, основани на взаимна любов, зачитане и приоритетна грижа за добруването на детето им. Приел е, че за обезщетяване вредите на съпругата е достатъчна сумата от 80 000 лева, а на сина 60 000 лева.
Съдът е счел, че съгласно нормата на чл. 51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали, а в случая пострадалото лице е допринесло за настъпването на вредите и този принос е в размер на ?. С оглед на така прието съпричиняване е намилил размера на обезщетенията, като за съпругата същото следва е определено на 40 000 лева, а за сина на 30 000 лева. Посочено е, че доколкото ищците са обезщетени от застрахователя със същите суми е налице удовлетворяване с плащане пълния размер на понесената вреда и такава вече липсва., поради което е отхвърлил предявените искове по чл. 45 и чл.86 ЗЗД като неоснователени.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител посочват, че с решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно относно точното приложение разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и за доказателственото значение на актовете на досъдебното производство по отношение приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Представят решение от 28.02.2012г. по г.д.№762/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение от 31.10.2011г. по т.д.№971/2010г., ІІ т.о. на ВКС, решение от 15.04.2009г. по т.д. №525/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение от 16.04.2009г. по т.д.№648/2008г. Іт.о. на ВКС, решение от 16.07.2010г. по гр.д. №551/2009г., ІІ т.о. на ВКС, решение от 06.07.2008г. по т.д.№745/2008т. ІІ т.о. на ВКС, решение от 10.06.2011г. по т.д. №286/2010г. І т.о. на ВКС, решение от 12.10.2010г. по т.д.№35/2009г. ІІ т.о. на ВКС, решение от 24.11.2010г. по т.д.№1117/2009г. ІІ т.о. на ВКС и решение от 29.04.2011г. по т.д.№623/2010г. ІІ т.о. на ВКС, всички касаещи приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Позовават се и на ТР№1/2009г. ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното рашение по поставените от жалбоподателите въпроси и на соченото от тях основание-чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Даденото разрешение от въззивния съд относно приложенвието на чл.51, ал.2 ЗЗД от въззивния съд в обжалваното решение съотвествува на практиката на ВКС, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 26.10.2010г. по гр.д.№93/2010г. ІІ-ро т.о. на ВКС и решение от 10.06.2011г. по гр.д.№286/2010г., Іт.о. на ВКС. В същата се пиема, че деликтната отговорност, съгл. чл.51, ал.1 ЗЗД, обхваща всички вреди – имуществени и неимуществени, които са настъпили в правната сфера на увреденото лице като пряка и непосредствена последица от виновното и противоправно поведение на деликвента. Посочва се, че когато вредите се намират в причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден, законът – чл.51, ал.2 от ЗЗД, предвижда възможност за намаляване на дължимото обезщетение, съразмерно на действията и бездействията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането. Причинно-следствената връзка е обективен факт, поради което приложението на нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на пострадалия към настъпването на деликта и произлезлите от него неблагоприятни последици. Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51, ал.2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Приема се, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от
В съответствие с практиката на ВКС е и дадения в обжалваното решение отговор на въпроса за доказателственото значение на актовете на досъдебното производство по отношение приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като съдът ги е преценил в съвкупност със всички останали доказателства по делото.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.10.2012г. по гр.д.№743/2012г. на АС Пловдив.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top