3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
гр.София, 03.07.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател:надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 444 описа за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Обжалвано е определение от 30.12.2011г. по гр.д.№ 15579/ 2011г., с което ГС Софийски, като е потвърдил разпореждане от 15.09.2011г. по гр.д.№ 13 119/2011г. на Софийски РС, е върнал исковата молба на С. Г. С..
Жалбоподателят – С. Г. С. поддържа, че с обжалваното определение е съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното определение като неправилно, като бъде даден ход на исковата му молба.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
С искова молба от 28.03.2011г. С. Г. е поискала да се признае за установено по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК, че приложеното към исковата й молба писмо с изх. № 924/13.10.2010 г. на председателя на ВАС е неистински /в смисъл – неверен/ документ, както и, че такъв неверен документ е и протокол от заседанието от 01.10.2010 г. на ВАС, на което е взето решение от 01.10.2010 г. на В. адвокатски съвет за отмяна решението от 18.12.2009 г. на Адвокатския съвет – [населено място], с което е отказано образуването на дисциплинарно производство срещу нея и е върната преписката за образуване на такова.
С разпореждане от 15.09.2011г. по гр.д.№ 13 119/2011г. Софийски РС е върнал исковата молба на С. Г. , а с обжалваното опраделение въззивният съд е потвърдил същото. Въззивният съд е изложил съображения, за това, че посочените документи не са официалиални такива по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като органите на самоуправляващата се адвокатура /чл. 134 от Конституцията/ не са органи на публична власт, нито е предвидено изрично в закон, че издаваните от тях документи имат характера на официални /както напр. в чл. 347 КТ/. Прието е, че процесните документи /писмо и протокол/ са частни свидетелстващи – удостоверяват за взетото решение от 01.10.2010г. на ВАС и като такива не се ползват с материална доказателствена сила по отношение на удостоверените в тях факти, поради което тяхната невярност не може да бъде установявана по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК, нито по този на чл. 193 ГПК – липсва правен интерес за това. Излагат се съображения за това, че частните документи се ползват с формална доказателствена сила съгласно чл. 180 ГПК по отношение на тяхното авторство, но в случая ищцата не оспорва авторството на процесните документи – не оспорва, че писмото с изх. № 924/13.10.2010 г. е подписано от председателя на ВАС, че протоколът от 1.10.2010 г. е подписан от лицата /лицето/, които е посочено в него, че са го подписали, а липсва за ищцата правен интерес да оспорва верността на процесните документи, поради което и предявеният иск по чл. 124, ал. 4 ГПК е недопустим.
Като е обжалвала определението на въззивния съд жалбоподателката е приложила изложение за нейната допустимост за разглеждане от ВКС, в което поддържа, че процесуалните въпроси, който са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС са допустимо ли е предявяване на установителен иск за установяване неистинност на документ, има ли значение за иска по чл.124, ал.4 ГПК дали документът е частен или официален и следва ли страната, която предявява иск по чл.124, ал.4 ГПК да доказва правен интерес. Представя решение от 20.03.2003г. на ВКС, в което е прието, че е допустимо предявяване на иск за установяване истинността на един документ, решение от 26.07.1999г. по гр.д.№286/1999г. на ВКС, в което е прието, че предмет на установяване може да бъде както неавтентичността на един документ, така и неговата неистинност и решение от 13.05.2004г. по гр.д.№1659/2003г. на ВКС, в което е прието, че защитата срещу материалната доказателствена сила на частните свидетелствуващи документи не се подчинява на изискването за оспорване доказателствената сила на документа по исков ред.
В случая е налице определение на въззивния съд, с което се оставят без уважение частна жалба срещу определение, с което се прекратява производството по делото, което подлежи на обжалване пред ВКС съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Допустимостта на неговото разглеждане пред настоящата инстанция обаче би била налице, само ако съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, каквото основание за допустимост на касационното обжалване се поддържа в частната жалба. Жалбоподателката не е изложила сериозни аргументи как приетото от въззивния съд разрешение за липса на правен интерес от търсената с иска по чл.124 ГПК защита влиза в конфликт с практиката на ВКС, включително и с представените към жалбата решения на състави на ВКС. В обжалваното определение не се дава разрешение на поставените от жалбоподателката въпроси по противоречив начин, поради което не е налице и основание за допускана на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на иска по чл.124, ал.4 ГПК, както теорията, така и утвърдената съдебна практика последователно приемат, че същият представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът следи служебно. В посочения смисъл са определение №217/08.4.2011 г. по ч.гр.д.№202/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; определение №229/14.4.2011 г. по ч.гр.д.№38/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о., и др. В съдебната практика и в правната доктрина не съществува колебание относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ, който има правната характеристика на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател само, когато последният удостоверява неизгодни за себе си факти, а в останалите случаи се преценява от съда по негово вътрешно убеждение, наред с всички обстоятелства по делото, в какъвто смисъл се е произнесал и въззивният съд. Налице е трайно установена непротиворечива съдебна практика по поставените от жалбоподателката въпроси, която няма основание да бъде изоставена, за да бъде възприета различна и с която въззивният съд е съобразил при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение от 30.12.2011г. по гр.д.№ 15579/ 2011г. на ГС Софийски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: