О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
гр.София, 09.05.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми май, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател:Надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 103 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 11.10.2012г. по гр.д.№316/ 2012г., в частта му, с която АС Варна е отхвърлила частично искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателите – Б. Р. И. и С. Д. Й., чрез процесуалния си представител поддържат, че с решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът С. Д. Д., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърта г.о., , прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение частично, е отхвърлил исковете на Б. Р. и С. Д. срещу С. Д. и Н. М. за солидарно заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лева до 80000 лева за всеки от тях, за заплащане на мораторни лихви върху главниците от 10 000лева за всеки от тях за периода от 22.12.2006 година до 15.09.2008 година, поради погасяването им по давност. Като е отменил първоинстанционното решение в останалата му част, е осъдил ЗК [фирма] [населено място], да заплати на С. Д. застрахователно обезщетение в размер на 28 905,16 лева по застрахователна полица, представляваща заплатено от него на Б. Р. и С. Д., обезщетение за главница, лихви и разноски в изпълнение на решение от 27.03.2012г. на ОС Търговище по гр.д.№ 281/2011г. В тази си част решението като необжалвано е влязло в сила.
Установено е по делото, че с влязла в сила присъда по НОХД№379/2007г. на ОС Търговище Стефан Д. и Н. М. са признати за виновни в това, че при пътно-транспортно произшествие на 22.12.2006г. първият при управление на автомобил, а втория поради незнание и немърливо изпълнение на правнорегламинтирана дейност/ оказване на спешна медицинска помощ/, са причинили смъртта на Д. Й.. Съдът е приел за установено, че пострадалият, който е бил с 4,65 промила концентрация на алкохол в кръвта, по време на произшествието се е движел по платното в тъмната част на деня, при липса на улично осветление, както и че алкохолното опиянение е попречило за точното диагностициране, при което е бил изписан от болницата по настояване на съпругата му, с което е допринесъл за настъпване на вредоносния резултата, като му е определил принос на съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 3/4 и 1/4 за виновните лица.
Съдът като е взел предвид обстоятелството, че ищците са съпруга и син на починалото лице, е определил общ размер на дължимото се обезщетение от по 40 000 лева за всеки и съобразно приетия размер на съпричиняване им е присъдил по 10 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди на всеки един от тях.
Съдът, като е взел предвид факта, че С. Д. е изплатил на наследниците на пострадалия след постановяване на първоинстанционното решение по 10 000 лева съобразно определеното обезщетение, ведно с лихва до 26.06.2012г. /датата на плащането/, е счел че до размера на заплатеното обезщетение неговия обратен иск към застрахователя ЗК [фирма], следва да бъде уважен.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител посочват, че с решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно относно точното приложение разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и за дължимостта на мораторна лихва при непозволено увреждане. Позовават се на ППВС№4/1968 и ППВС№2/1981г., както и на решение от 30.05.2007г. по гр.д.№139/2007г.ВнАС, в което е прието, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, както и на решение на НК на ВС неотносимо към преценката за допустимост на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че с оглед така установените обстоятелства по делото не е налице соченото от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване по поставените от гах въпроси. На същите въззивният съд е дал отговор в съответствие с трайната практиката на ВКС, намерила израз както в посоченото от тях постановление на Пленума на ВС, така и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения от 26.10.2010г. по гр.д.№93/2010г. ІІ-ро т.о. на ВКС, решение от 10.06.2011г. по гр.д.№286/2010г., Іт.о. на ВКС. В практиката се приема, че деликтната отговорност обхваща всички вреди – имуществени и неимуществени, които са настъпили в правната сфера на увреденото лице като пряка и непосредствена последица от виновното и противоправно поведение на деликвента и когато се намират в причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден, законът – чл.51, ал.2 ЗЗД, предвижда възможност за намаляване на дължимото обезщетение, съразмерно на действията и бездействията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането. Посочва се, че причинно-следствената връзка е обективен факт, поради което приложението на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на пострадалия към настъпването на деликта и произлезлите от него неблагоприятни последици, а вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Прието е, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, като обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. – т.7.
В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на въпроса за дължимостта на мораторна лихва при непозволено увреждан. Същата е изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 30.04.2010г. по гр.д.№865/2009г., ІІІ г.о. на ВКС, а и в ППВС № 2/1981г. и ТР № 5/2005г. ОСГК и ТК на ВКС. Прието е, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Посочва се, че разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца, като от този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава – чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В съответствие именно с тази практика съдът е приел за неоснователен иска за заплащане лихви за забава за периода от 22.12.2006 година до 15.09.2008 година.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не допуска касационно обжалване на решение от 11.10.2012г. по гр.д.№316/ 2012г., в частта му, с която АС Варна е отхвърлила частично искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: