О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 12.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретар
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 5679/2013 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подал касационна жалба против решението на Русенския окръжен съд по гр. д. № 24/2013 г., приложил изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и съдебна практика.
Ответниците по жалбата И. А. – М. и С. С., двамата със съдебен адрес в [населено място], считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по същество жалбата е неоснователна.
След проверка, касационният съд установи следното:
Русенският районен съд, с решение по гр. д. № 905/2012 г.е осъдил [фирма] да заплати на И. М. и С. С., общо на двамата, сумата 7704 лв. неплатен наем за периода 01. 04. 2009 г. – 30. 12. 2010 г. и сумата 4635,72 лв. обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползване на съсобствен имот на [улица] [населено място] за периода от 11. 05. 2011 г. до 11. 02. 2012 г., като е отхвърлил иска за обезщетение за лишаване от ползване над сумата 4635,72 лв. до предявения размер 9828 лв.. Със същото решение Русенският районен съд е осъдил И. М. и С. С. да заплатят на [фирма] на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата 4730,20 лв. припадаща се част от извършени подобрения в съсобствения имот и отхвърлил предявения насрещен иск за сумата над 4730,20 до предявения размер 18 704,40 лв.. Постановено е заплащане на лихви върху главниците и разноски. Русенският окръжен съд с въззивно решение от 25. 04. 2013 г. по гр. д. № 24/2013 г. е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е уважен за сумата 3041,59 лв., в частта, с която искът по чл. 61, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен над сумата 4730,20 до 18704,40 лв. и в частта за разноските. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС над сумата 3041,59 лв. до размер на 4635,72 лв. и отхвърлил иска за разликата между двете суми, отменил първоинстанционното решение в частта, с която И. М. и С. С. са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 4730,20 лв. за припадащата се част от извършени подобрения в съсобствения имот и отхвърлил иска за тази сума. Въззивният съд е обявил за влязло в сила първоинстанционното решение в останалата част поради необжалване.
[фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен искът на И. М. и С. С. по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 3041,59 лв., като моли да се отхвърли иска изцяло и обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от него насрещен иск за заплащане на извършени подобрения в имота и моли да бъде уважен този иск в размер на сумата 12703,40 лв..
Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. е ГПК – при постановяване на решението въззивният съд е разрешил правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС или разрешавани противоречиво от съдилищата. В изложението са конкретизирани процесуални въпроси, както следва: задължен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи чрез излагане на мотиви; свободен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение само върху част от доказателствата, без да обсъди други доказателства, касаещи спорните факти; задължен ли е съдът от правната квалификация, посочена от ищеца; уточняването на исковата молба във въззивното производство винаги ли се счита за изменение на иска, ако не засяга основанието, петитума и страните на иска.. Посочени са материалноправни въпроси, разрешени от въззивния съд в противоречие на съдебната практика, както следва: за предпоставките за възникване на право на обезщетение за лишаване от ползване и за определяне на размера на обезщетението за лишаване от ползване.
Необосновани са твърденията на жалбоподателя, че при произнасянето по първоначалния иск по чл. 31, ал. 2 ЗС въззивният съд е допуснал противоречие със съдебната практика, като не е обсъдил всички доказателства за правно релевантните факти, позовал се е единствено на нотариалната покана от 09. 05. 2011 г. на ищците, не е взел предвид предхождащото я писмо на жалбоподателя от 29. 11. 2010 г., констатацията на експертизата, че една от сградите не се ползва, необсъждане на гласните доказателства на л. 195, установяващи достъп до имота. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася само по посоченото във въззивната жалба. Във въззивната жалба на [фирма] са поставени само въпросите, че дружеството е обезпечило достъп на ищците до имота, но те не са искали да го ползват, като не са се отзовали на писмото им от 29. 11. 2010 г. и че дружеството е взело самостоятелно решение за разпределение на ползването на съсобствения имот, но то не е било доведено до знанието на ищците. По тези въпроси въззивният съд се е произнесъл, като е приел, че по делото няма данни да е взето съвместно решение за разпределение на ползването, респ. да е дадена реална възможност на ищците да ползват имота според правата им. Субективната оценка на жалбоподателя, че пълномощникът на ищците – св. В. Д. на л. 195 от досието на първоинстанционното дело, е влизала в имота и че писмото му от 2010 г., в което се описват възможностите за ползване на имота от ищците, е равнозначно на предоставяне на ползване на имота, каквото ищците са отказали, е несъстоятелна. Съгласно чл. 95 ЗЗД кредиторът е в забава когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение, а в случая жалбоподателят не е доказал предлагане на такова изпълнение по чл. 63 ЗЗД, което съдът е констатирал като липса на данни. Няма законово изискване съдът изрично и подробно да описва механизма на формиране на изводите му за съществуването или липсата на определен факт и защо изводите му се различават от субективната преценка на страната. По въпроса за оценката на обезщетението за лишаване от ползване съдът е взел предвид пазарната цена на наема, каквато е трайната съдебна практика.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което е отхвърлен насрещният иск на [фирма] за извършени подобрения в съсобствения имот. Решаващото съображение на съда е основано на липсата на доказателства, че въпросните подобрения са извършени от жалбоподателя. Този извод на съда е доказателствен, не представлява разрешаване на правен въпрос и не може да бъде основание за допускане на касация. Несъстоятелни са оплакванията на жалбоподателя, че при формиране на извода е допуснато противоречие със задължителната практика на ВКС поради необсъждане на всички писмени и гласни доказателства., конкретно представените фактури, че ремонтът и подобренията са осчетоводени в счетоводството на [фирма], а не в счетоводството на наемателя [фирма], [населено място]. Осчетоводяването на частни документи не е обстоятелството, което може да се противопостави на въведения от ответниците по насрещия иск правнорелевантен факт – споразумение от 24. 06. 2009 г. към договор за наем от 2006 г. между [фирма] като наемател и И. А. – М. и С. С. като наемодатели. Решаващият съд е отчел, че представител на наемателя е П. Д., която представлява и другата фирма – [фирма] и със споразумението от 24. 6. 2009 г. тя е удостоверила признанието си, че разходите за извършени ремонти, реконструкции и подобрения в имота са извършени от наемателя [фирма] и той няма претенции спрямо наемодателите, както и те нямат претенции за неизплатени наеми. Претенцията на жалбоподателя да бъдат осъдени ответниците по насрещния иск да му заплатят стойността на подобренията, позовавайки се на осчетоводяване на разходите в счетоводството на неговата фирма, представлява заобикаляне на споразумението от 24. 6. 2009 г., което има силата на закон – чл. 20а ЗЗД.
Отхвърлянето на насрещния иск е обосновано именно със споразумението от 24. 06. 2009 г., поради което е неоснователно искането за допускане на касация по процесуалноправния въпрос дали уточняването на исковата молба във въззивното производство представлява изменение на иска, когато не се засяга основанието и петитума. Изложените в мотивите на въззивното решение съображения на окръжния съд относно част от претенцията за подобрения като основаваща се на друг фактически състав и ново правно основание, което не е било заявено с началната молба на насрещния иск, нямат значение за крайното решение по този иск и не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 1 и т. 2 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГКТК относно въпроси, свързани с основанията за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, това е правен въпрос, който е от значение за конкретното дело и обусловил крайния извод на съда.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 25. 04. 2013 г. по гр. д. № 24/2013 г. на Русенския окръжен съд по жалбата на [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: