О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
гр.София, 11.03.2009г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март, две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 107 описа за 2009 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.05.2008г. по гр.д. № 18 / 2007г., с което Софийски градски съд, като е отменил решение от 24.10.2006г. по гр.д. №11588/2006г. на Софийски РС, е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.42, б.”б”, чл.43, ал.1, б.”а” и чл.43, ал.1, б.”б.”, пр.2 и 3 от Закона за наследството.
Жалбоподателят – В. Д. Х. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответницата С. А. К. в писмено становище поддържат, че жалбата не следва да бъде допускана до разглеждане по същество от касационния съд,тъй като не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1, ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 24.10.2006г. по гр.д. №11588/2006г. на Софийски РС, е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.43, ал.1,б.”а” и чл.43, ал.1, б.”б.”, пр.2 и 3 от Закона за наследството и е отхвърлил предявените от В. Д. искове срещу А. В. ,починал в хода на процеса и заместен от С. А. за прогласяване нищожност на саморъчно завещание от 02.08.2002г. на Е. Б. ,починала на 13.02.2005г., с което е завещала на А. В. втори етаж от 3ЖС, с площ от 87,50 кв.м,заедно с 35,8/100идеални части от общите части на сградата и 1/3 идидеални части от дворното място, съставляващо п. ХV-16 в кв.76 по плана на гр. С.. Съдът, анализирайки доказателствата по делото е приел, че завещанието отговаря на изискванията на чл.25, ал.1 ЗН-написано е саморъчно, има дата и е подписано. Съдът е приел, че твърдението на жалбоподателят, че завещанието не е написано и подписано от Е. Б. ,е останало недоказано по делото, включително е оборено и от приетото по делото заключение на съдебно-почеркова експертиза. Прието е също така, че недоказани са останали и твърденията, че завещанието е унищожаемо, тъй като е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, както и като направено поради насилие или измама.
С допълнителна молба към касационната жалба жалбоподателят е изложил съображения, за това че съдът се е произнесъл по съществения правен въпрос за възможността на наследника по закон да поиска прогласяване за нищожно и унищожаемо на завещание, направено от наследодателя му в полза на трето лице, който въпрос е от съществено значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице и релевираното основание за допустимост на касационното обжалване – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено при точното прилагане на закона и не е от значение за развитието на правото. В случая не е налице неправилна практика по приложение на закона, която да се налага да бъде променена в резултата на промяна в правната система и правните възгледи, за да се утвърди нова практика. Именно трайната практика и теорията са обословили разбирането, че саморъчното завещание е строго формален акт, поради което неспазването на което и да е от изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН има за последица нищожността на акта независимо, че волята на завещателя се потвърждава по несъмнен начин. Това следва от строго формалния характер на акта и от изричния текст на чл. 42, б. „б“ ГПК. Така, ако при написване на завещанието е вмъкнат в неговия текст дори със съгласие на завещателя само един израз, целият акт е нищожен поради нарушение на изискването за изцяло ръкописно съставяне на завещанието. Същото важи и ако то не бъде датирано и подписано и именно наличието на всички тези предпоставки са обусловили изводът на въззивния съд в обжалваното решение, че завещанието е действително. Трайна е и практиката, че саморъчното завещание не е унищожаемо на основанията визирани в разпоредбите на чл. 43, ал. 1, б.”а” и „б“ ЗН, когато волята на завещателя е изразена свободно от него и той е бил способен за завещава. В случая е направена преценка на конкретните доказателства по делото и е прието, че завещанието не е унищожаемо на сочените от жалбоподателя основание, която преценка не касае тълкуване по приложение на самия материален закон, което да налага корекция на правните изводи, тъй като те не съотвествуват на точното приложение на същия. Не е налице и хипотеза, в която променените икономически условия да налагат ново тълкуване на съществуваща правна норма, което да налага промяна във вече утвърдената практика на съдилищата.
Съдебната практика и теорията приемат също, че за разлика от нищожните сделки, при които всяко лице може да се позове на порока, дори инцидентно, щом има правен интерес от това и може да го противопостави срещу всички трети лица, унищожаването може да бъде поискано само от автора на унищожаемото волеизявление и от неговите правоприемници. В хипотезите на чл. 43, ал. 1, б. „а“ и „б” ЗН на унищожаване чрез иск или възражение могат да се позоват само наследниците или заветниците, чиито права се накърняват от завещателното разпореждане, но не и трети лица, на които се противопоставят права, черпени от завещателния акт. Съобразявайки се именно с това тълкуване на материалноправната норма въззивният съд е прил, че са допустими предявените от жалбоподателя искове за унищожаване на завещанието, но разгледани по същество са неоснователни, т.е. дал е отговор и на този въпрос по начин, който не налага ново тълкуване на правната норма.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННОТО обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК на решение от 09.05.2008г. по гр.д. № 18 / 2007г. на Софийски градски съд по жалба на В. Д. Х..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: