О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 339
София, 11.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 894/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Софийския районен съд, с решение постановено на 29. 09. 2010 г. по гр. д. № 13127/2010 г. е признал за незаконно и отменил уволнението на П. И. – Х., извършено със заповед от 22. 02. 2010 г. на изпълнителния директор на [фирма], възстановил я на заеманата преди увонението длъжност „главен счетоводител” и осъдил [фирма], [населено място] да заплати на П. И. – Х. сумата 10326.48 лв. обезщетение на основание чл. 225, ал. 2 КТ за периода от 1. 4. 2010 г. до 1. 10. 2010 г., със законната лихва от 22. 03. 2010 г.. Софийският градски съд, с въззивно решение от 28. 03. 2011 г. по гр. д. № 13430/2010 г. е потвърдил решението на районния съд, с което са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за отмяна на уволнението и възстановяването на ищцата на предишната работа. С въззивното решението е потвърдено частично първоинстанционното решение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за сумата 8156.42 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ за периода 31. 03. 2010 г. – 24. 08. 2010 г., отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено обезщетение над сумата 8156.42 лв. и е отхвърлен искът на П. И. – Х. за отхвърлената част.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба срещу решението на Софийския градски съд, с което са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, присъдени са разноски и държавна такса. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допустимост на касационно обжалване.
Ищцата по делото П. И. И. – Х., със съдебен адрес [населено място], е подала касационна жалба против решението по гр. д. № 13430/2010 г. на СГС в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за сумата 2258.98 лв., разлика между присъдената сума 8156.42 лв. и дължимата сума 10 415.40 лв.. Към жалбата са приложени изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и две решения на състави на ВКС, съответно от 2001 г. и от 2004 г.
След проверка, касационният съд установи следното:
Искането на жалбоподателката Х. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение относно частично отхвърляне на иска й за обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Жалбоподателката се позовава на приложените копия на решения на състави на ВКС и счита, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата. Поставеният от жалбоподателката въпрос е дали времето, през което уволнен служител е получавал обезщетение за временна неработоспособност се включва в шестмесечния период по чл. 225, ал. 1 КТ.
Искането е неоснователно. Приложените решения на състави на касационния съд не съставляват задължителна съдебна практика на ВКС, която има предвид чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. ОСГКТК ВКС, такива са само решения на състави на касационния съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в сила от 1 март 2008 г.
Същността на искането на жалбоподателката е да й бъде присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, като началото на предвидения в разпоредбата шестмесечен период започне веднага след периода, през който тя е била във временна неработоспособност от 24. 02. до 30. 03. 2010 г., или обезщетението да се отнесе към периода от 31. 03. 2010 г. до 28. 09. 2010 г., а не както е приел въззивният съд, че обезщетението по чл. 225 КТ обхваща периодът от прекратяване на трудовото правоотношение на 24. 02. 2010 г. до 24. 08. 2010 г., когато изтичат шест месеца. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е съобразено с точното прилагане на закона. Правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е обусловено от наличието на причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа. Когато уволненият служител изпадне в състояние на временна неработоспособност поради болест не е налице такава причинна връзка. Както е приел въззивният съд, не е налице правна норма, от която да следва че временната неработоспособност на лицето има суспензивен ефект относно течението на шестмесечния календарен срок по чл. 225, ал. 1 КТ. В този смисъл са налице решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение по гр. д. № 965/2009 г. ІV г. о. и решение по гр. д. № 281/2011 г. , ІV г. о.. Решенията разглеждат случаи, когато уволненият работник е упражнявал труд освен по прекратеното основно трудово правоотношение и по допълнителен трудов договор с друг работодател, но основният извод на решенията е, че шестмесечният срок по чл. 225, ал. 1 КТ започна от датата на незаконното уволнение, независимо дали уволненият работник или служител се е намирал в състояние на допълнително трудово правоотношение, а по настоящото дело – при наличие на осигурително правоотношение между ищцата и държавното обществено осигуряване, които обстоятелства не променят началото и течението на срока по чл. 225, ал. 1 КТ.
Искането на жалбоподателя – ответник по иска [фирма], [населено място] за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излагат се доводи, че основният спорен въпрос по делото е дали използването на чужд електронен подпис без знанието и съгласието на титуляра му и без упълномощаване от негова страна представлява дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя”- чл. 187, т. 8 КТ. Жалбоподателят счита, че на съдебен контрол подлежи преценката на работодателя за квалифициране на извършеното действие като злоупотреба с доверието и се позовава на липсата на съдебна практика на ВКС поради многообразието на отделните случаи.
Искането е неоснователно.
Допускането на касация е обвързано с произнасяне на въззивния съд по правни въпроси – чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивният съд е обсъдил фактите за извършеното от ищцата действие – огласяване на статистическа информация за дейността на дружеството в нарушение на правилата, отчел е че тази информация е достоверна, че дружеството е било длъжно да даде такава информация до Информационната система „Бизнес статистика” на Националния статистически институт, че за работодателя не са настъпили вреди или негативни последици, че действието на е извършено злонамерено, а както е посочил първоинстанционният съд, чийто извод е бил споделен от въззивната инстанция, ищцата по делото е искала да изпълни задлъжението на дружеството за изпращане на статистическия доклад, преди да излезе в отпуск по болест. Всички тези съображения на решаващия съд представляват доказателствени изводи – оценка на конкретните фактически обстоятелства. Те не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване, защото са извън предметния обхват на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правилността и обосноваността на доказателствените изводи могат да бъдат преценявани в производство по чл. 293, ал. 2 ГПК при вече допусната касация, но не са основание за нейното допускане.
Касационният съд счита, че следва да се оставят без уважение исканията на двете страни за допускане на касационно обжалване, като разноските за настоящото производство останат в тежест на всяка от страните, така както са направени.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28. 03. 2011 г. по гр. д. № 13430/2010 г. на Софийския градски съд по жалбата на П. И. – Х. и по жалбата на [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: