3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
гр.София, 17.03.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател:надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1630 описа на ВКС за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 14.07.2010г. по гр.д.№490/ 2010г. на ОС Плевен, с което е отхвърлен предявения от П. Г. иск срещу М. на правосъдието за сумата 1600 лева, представляващо неплатено трудово възнаграждение за вътрешно съвместителство за времето от 16.12.2004г. до 17.05.2007г., на основание чл.125, вр. чл.16, ал.3 от Закона за държавния служител/ЗДСл/, ведно с лихва за забава.
Жалбоподателят – П. Г. Д. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 16.04.2010г. по гр.д.№497//2009г. на РС-Левски, е отхвърлил предявения иск за сумата 1600 лева, представляващо неплатено трудово възнаграждение за вътрешно съвместителство за времето от 16.12.2004г. до 17.05.2005г., на основание чл.125, вр. чл.16, ал.3 от Закона за държавния служител/ЗДСл/, ведно с лихва за забава. Съдът е приел, че такова възнаграждение не се дължи. Прието е за установено че със Заповед №10-04-254/15.07.2003г. на МП жалбоподателят е бил назначен на длъжност- „началник сектор финансово и ресурсно осигуряване” в затвора в[населено място], но не се установява по надлежният ред той да е бил назначен при условията на вътрешно съвместителство и на длъжност “старши експерт, инспектор ІІ степен-човешки ресурси”, за която да не му е заплатено дължимото му се възнаграждение за исковия период. Съдът е приел,, че МП е работодател на държавните служители в ГД ”Изпълнение на наказанията”-чл.19а Закон за изпълнение на наказанията/в редакция към 2004г./, а не началника на затвора, поради което последният не е имал право да създава трудови правоотношения за вътрешно съвместителство с оглед да се извършва работа, свързана с незаета длъжност на държавен служител. Съдът е приел, че чл.15, ал.2 ЗДСл изисква наличието на изричен писмен акт от органа по назначаването- в писмена форма, за да възникне надлежно допълнително служебно правоотношение. В случая предложението е било направено устно и то от началника на затвора, а не от компетентния работодател. Самият жалбоподател не отрича, че е изпълнявал допълнителната работа по устно споразумение, поради което съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл.16, ал.3 от ЗДСл.
В изложение към касационната жалба жалбоподателят поддържа, че с решението е даден отговор и на материално правен въпрос от значение за спора, а именно за предпоставките, при наличие на които може да се приеме, че е налице валидно сключен договор за вътрешно съвместителство при държавните служители и възможността, да им бъде платено трудово възнаграждение за положен труд по такова, с оглед точното тълкуване разпоредбите на чл.16, ал.3 ЗДСл и чл. 75 и 259 КТ, който въпрос и от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
С оглед данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения в изложението въпрос. По въпросът за възможността да намери приложение разпоредбата на чл.75 КТ и по отношение на служебните правоотношения е налице задължителна практика на ВКС в постановеното решение от 29.11.2010г. по гр.д.№1579/2009г. на ВКС, където е прието, че уредбата на отношенията между страните при недействителен трудов договор – чл.75 КТ, не намира приложение при служебно правоотношение възникнало по ЗДСл. Съдът в съответствие с тази практика е приел, че правото да прецени дали и кого да назначи по вътрешно съвместителство е предоставено на органа по назначаването, чрез издаването на административен акт – със заповед, поради което е невъзможно приложението по аналогия на Кодекса на труда с оглед предвиденото в него уреждане на отношенията между страните по недействителен трудов договор. Приложимият към така установените юридически факти, релевантни за предмета на спора, Закон за държавния служител (ЗДСл), е специален и по нов начин урежда условията и реда за възникване и прекратяване на служебното правоотношение с държавните служители. Поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането му няма да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и развитието на правото.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК на решение от 14.07.2010г. по гр.д.№490/ 2010г. на ОС Плевен по жалба на П. Г. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: