О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 04.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 957/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Видинският районен съд с решение по гр. д. № 556/2011 г. е осъдил [фирма], [населено място] да заплати на Б. М. от същия град сумата 3100,25 лв. обезщетение по чл. 200 КТ, със законната лихва от 21. 03. 2011 г. до изплащане на сумата, като отхвърлил иска до предявения размер 16 107,16 лв. , както и да му заплати сумата 555,84 лв. лихва за забава върху присъденото обезщетение, като отхвърлил претенцията за лихва в останалата част до предявения размер 2 449,88 лв.. Решението е потвърдено от Видинския окръжен съд с решение от 23. 05. 2012 г. по гр. д. № 187/2012 г..
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Б. М. с искане да бъде отменено и уважен искът му в размер на сумата 15014,20 лв.. Към жалбата са приложени изложение на касационни основания, постановления и решения на Пленума на ВС, тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, решения на различни съдебни състави на ВКС.
Ответникът [фирма], не е взел становище.
След проверка, касационният съд установи следното:
Ищецът М. е претендирал първоначално заявената искова сума 16 107.16 лв. на основание чл. 200 КТ като имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза – трудово възнаграждение, което той е могъл да реализира за времето от 21. 03. 2008 г. до 1. 4. 2011 г., ако беше работил, но не е получил този приход поради невъзможността му да се труди по причина на професионалното заболяване, настъпило в резултат на работата му при ответното дружество. На базата на заключения на специализирани експертизи, съдът е приел, че за исковия период от време ищецът би могъл да реализира от полагане на труд като ел. монтьор, възнаграждение в размер на 16 107. 16 лв., за същия период е получил доход от пенсии в размер на 13 006.91 лв. и присъдил в полза на ищеца разликата между двете суми или сумата 3100.25 лв., представляваща действителната имуществена щета. Размерът на обезщетението за забавено плащане /лихвата/ от 555.84 лв. е определена съобразно присъдената сума 3100.25 лв..
Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд по материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС – приложените актове на ВС и на ВКС. Въпросите са описани в четири точки, но те общо се свеждат до въпроса за правото на ищеца, като професионално заболял работник, на обезщетение по чл. 200 от КТ изразяващо се в неполучено трудово възнаграждение, ако той беше работил, след предсрочно пенсиониране поради по-висока категория труд до навършване на стандартната възраст 63 години за мъжете по чл. 68 от Кодекса за социално осигуряване. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че по този въпрос решаващият съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика. Както е посочено в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК отговорността по чл. 200 КТ отстоява принципа за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане и носител на тази отговорност е работодателят. Съдът се е съобразил с т. 6 на ППВС № 4/1975 г., че крайният срок до който може да се претендира щета от неполучаване на заплащаното трудово възнаграждение преди непозволеното увреждане – професионалното заболяване, е момента на достигане необходимия осигурителен стаж и възраст за пенсиониране по чл. 68 КСО. Съобразил се е и с чл. 200, ал. 3 КТ, че за този период дължимото от работодателя обезщетение е разликата между следващото се и неполучено трудово възнаграждение и получаваната пенсия по обществено осигуряване. Налице е точно прилагане на закона и съдебната практика. Обстоятелството, че жалбоподателят – ищец се позовава на правото му на предсрочно пенсиониране с навършване на 57 години поради по-висока категория труд, не е основание за дерогиране на посочените по-горе принципни положения. Няма законови пречки за възможността на едно лице, което се е пенсионирало предсрочно съгласно § 4, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби КСО, да упражнява трудова дейност до момента на достигане на пенсионна възраст по чл. 68 КСО , а и след това. Тази потенциална възможност обаче не касае правоотношенията по чл. 200 КТ. С упражняване на правото на предсрочно пенсиониране по § 4 ПЗР КСО, което е предоставено на свободната воля на работника или служителя, последният прекратява съществуващата трудовоправната връзка с работодателя, вкл. произтичащите за последния отговорности по тази връзка. От този момент пенсионираният работник разполага с конситуционно гарантираното право на труд, но реализацията на това право е зависима изцяло от пазара на труда, от обективните възможности да се намери работа, която работникът може да изпълнява и която да удовлетворява неговите финансови изисквания. В случая, жалбоподателят – ищец се позова на едни предполагаеми, хипотетични обстоятелства, които нямат връзка с отговорността по чл. 200 КТ. В този смисъл е налице задължителна съдебна практика – решение, постановено по реда на ч. 290 ГПК по гр. д. № 1009/2009 г. на ВКС, трето гражданско отделение.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение отг 23. 05. 2012 г. по гр. д. № 187/2012 г. на Видинския окръжен съд по жалбата на Б. М. от [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: