4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
София, 04.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1396/2013 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Софийският градски съд, като първа инстанция, с решение от 29. 12. 2011 г. по гр. д. № 15 003/2010 г. е осъдил П. да заплати на А. Д. сумата 60 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпления, със законната лихва върху сумата от 17. 10. 2007 г. до окончателното изплащане и отхвърлил иска на А. Д. до предявения размер от 150 000 лв. С решението на градския съд е осъдена П. да заплати на А. Д. сумата 8 лв. разноски по делото съразмерно на уважената част на иска и да заплати на адвокат В. Т., пълномощник на А. Д., сумата 1 650 лв. адвокатско възнаграждение. Срещу първоинстанционното решение са подадени въззивни жалби от двете страни. Ищецът А. Д. е обжалвал решението в частта за отхвърляне на иска и претендирал присъждане на обезщетение в заявения размер 150 000 лв.. Прокуратурата като ответникът по иска е обжалвала решението в частта за уважаване на иска, претендирала е за отхвърляне на иска изцяло или алтернативно за намаляване на присъденото обезщетение. Софийският апелативен съд с решение от 25. 10. 2012 г. по гр. д. № 1976/2012 г. е отменил решението на градския съд в частта, с която е уважен искът на А. Дини за разликата над 40 000 лв. до размер на присъдената сума 60 000 лв. и отхвърлил иска за тази разлика /20 000 лв./, като намалил сумата на присъдените разноски от 8 лв. на 2,66 лв.. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част и осъдил Прокуратурата да заплати на пълномощника на ищеца адвокат В. Т. сумата 1 250 лв. адвокатско възнаграждение.
Прокуратурата на Р България е подала касационна жалба вх. № 10593/06. 11. 2012 г. срещу въззивното решение с искане да бъде намален размера на присъденото обезщетение съобразно действително претърпените от ищеца А. Дини неимуществени вреди и принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Към жалбата са приложени изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и две съдебни решения .
Ищецът А. Д. е подал касационна жалба вх. № 12577/02. 12. 2012 г. с искане за отмяна на въззивното решение в частта за отхвърляне на исковата му претенция и уважаване на иска в пълния размер от 150 000 лв., към която е приложено изложение на касационни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
След проверка, касационният съд приема следното:
Искането на П.за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по съображения, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за определяне по справедливост на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в противоречие с практика на ВКС – ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение № 3/2005 г. ОСГК на ВКС – основание за касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и че по същия въпрос е налице противоречива съдебна практика, видно от посочените и приложени към изложението, решения на други съдилища – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложените от жалбоподателя доводи, че въззивният съд не е извършил задълбочена преценка на конкретните обстоятелства по делото и не е изложил мотиви за причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, не съответстват на данните по делото. Възъзивното решение съдържа подробно изложение за обстоятелствата, които обуславят естеството и размера на неимуществените вреди – видът и броят на повдигнатите обвинения, продължителност във времето на наказателното производство, периодът на наложена на ищеца най-тежка мярка на принуда „задържане под стража”, като по това обстоятелство, съдът е взел предвид времето на първоначалното задържане от 1995 г. до 29. 12. 1999 г., отчитайки, че последващото изменение на по-леката мярка „парична гаранция” в „задържане под стража” е резултат на поведението на ищеца, индивидуалните поражения на психиката и личностните страдания на ищеца, за които са събрани свидетелски показания. Няма основание да се счита, че въззивното решение относно размера на обезщетението противоречи на решенията на други съдилища, тъй-като всяко от делата по чл. 2 ЗОДОВ има строго индивидуална и специфична фактическа обосновка, което предопределя разликата в присъдените суми. К. съд счита, че по настоящото дело въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение от 40 000 лв. в съответствие с конкретните фактически обстоятелства, не е допуснато отклонение от реалните житейски стандарти и в този смисъл не е налице нарушение на закона – чл. 52 ЗЗД относно принципа за справедливост.
По същите съображения, касационният съд счита за неоснователно искането на жалбоподателя, ищец по делото, А. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта за отхвърляне на иска му за разликата над 40 000 лв. до размер на 150 000 лв.. Този жалбоподател също счита, че относно обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е допуснал произнасяне по материалноправния въпрос за определяне размера по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, в противоречие със съдебната практика – на ВКС и на други съдилища. Твърдението е несъстоятелно, като се имат предвид изложените по-горе констатации, че въззивният съд е формирал извода си за размера на обезщетението на базата на доказаните фактически обстоятелства, относими към този въпрос, така както е предвидено в ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2005 г. ОСГК. Жалбоподателят А. Д. е направил искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не е взел предвид условията в ареста при изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Жалбоподателят счита, че по този въпрос няма категорична и единна съдебна практика. Искането е неоснователно по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който изисква съдът да се е произнесъл изрично по конкретен правен въпрос. Отговорността на П. по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ е ограничена до незаконното задържане под стража, като законът няма предвид битовите условия в местата за изпълнение на наложената принудителна мярка. Въззивният съд е спазил принципа на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетението обхваща само вреди, които са пряка последица от увреждането – незаконното обвинение на Прокуратурата и задържането на ищеца под стража и е посочил, че Прокуратурата не носи отговорност за условията в ареста. Съдът е приложил точно закона относно обхвата на гражданската отговорност на П. по ЗОДОВ и няма основание за допускане на касация.
Следва да се оставят без уважение исканията на двете страни за допускане на касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на пълномощника на жалбоподателя А. Д. – адв. В. Т., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 625 лв. / 50% от 1 250 лв./ съразмерно на отхвърленото искане на Прокуратурата за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 25. 10. 2012 г. по гр. д. № 1976/2012 на Софийския апелативен съд по жалбата на П. . и по жалбата на А. Д., ирански гражданин, със съдебен адрес в [населено място].
ОСЪЖДА П. да заплати на адвокат В. Т. от Софийска адвокатска колегия, пълномощншик на А. Д., сумата 625 /шестстотин двадесет и пет/ лева адвокатско възнаграждение за производството пред касационния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: