Определение №1177 от 15.11.2010 по гр. дело №934/934 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1177

гр.София, 15.11.2010г.

в и м е т о н а н а р о д а

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември, две хиляди и десета година в състав:

Председател:Надежда Зекова
Членове: Веска Райчева
Светла Бояджиева

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 934 описа на ВКС за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 03.12.2009г. по гр.д.№ 428 / 2009г., с което Софийски градски съд е отхвърлил исковете на М. С. М. за сумата 36 0000 евро, предявен срещу “Б. ЕР” Е. на основание чл.214 КТ и за сумата 3 800евро, лихви за забава на основание чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – М. С. М. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да се допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.
Ответникът “България ЕР” Е. в писмено становище моли да не се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е оставил в сила решение от 31.08.2005г. по гр.д.№1858/2004г. на СРС, е отхвърлил исковете на М. С. предявени срещу “България ЕР” Е. за сумата 36 0000 евро, обезщетение за времето от 11.03.2003г. до 11.04.2004г., на основание чл.214 КТ и за сумата 3 800евро, лихви за забава на основание чл.86 ЗЗД. Съдът е изложил съображения, за това, че разпоредбата на чл.214 КТ изисква, за да може да се присъди обезщетение за незаконно отстраняване от работа да е било налице съществуващо действително трудово правоотношение и незаконно отстраняване от работа. По делото е било установено, че в случая е сключен трудов договор на 19.02.2003г. за длъжността “задграничен представител” в М., като на ищеца е връчено уведомление по чл.62, ал.3 КТ на 19.03.2003г., но той не е постъпил на работа в предвидения от закона седмодневен срок. При тези данни съдът е приел, че трудово правоотношение не е възникнало и със заповед №94/09.04.2003г. работодателят е констатирал, че не е възникнало такава, а не го е прекратил, поради което не е налице незаконно отстраняване на ищеца от работа, като е установено въз основа на доказателствата, че през исковия период ищецът е бил на работа при друг работодател- АК[заличено наименование на фирма], на пълно работно време, като трудовото му правоотношение с него е прекратено на 21.11.2003г.
За да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че с решението е даден отговор на материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, а именно относно точното тълкуване на понятието “незаконно отстраняване от работа” когато служителят/ респ. работникът/ не постъпи на работа в срока по чл.63, ал.3 КТ, като предпоставка за заплащане на обезщетение по чл.214 КТ, който въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
При тези данни Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставения за разглеждане от касатора въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика. За да бъде налице основанието за допускане на касационно обжалване – от значение за развитие на правото пък би следвало да има такова тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти на правните разпоредби и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането. По прилагането на разпоредбата на чл.214 КТ съществува съдебна практика, включително и такава на ВКС и тя не е противоречива. Според нея присъждането на обезщетение по чл. 214 КТ е обусловено от неправомерността на отстраняването от работа, при което разпоредбата предвижда ангажиране на имуществената отговорност на работодателя и виновните длъжностни лица в условията на солидарност. В случая преценката за неоснователност на претенцията на жалбоподателя за заплащане на обезщетение при “незаконно отстраняване от работа” е направена в резултат на точно прилагане на разпоредбата на чл.214 КТ, именно поради факта, че за периода, през който последният твърди, че е незаконно отстранен от работа е установено, че не е бил в трудово правооотношение с ответника, тъй като не е възникна такова с оглед разпоредбата на чл.63, ал.3 КТ.
Предвид изложените съображения, съдът

О п р е д е л и :

Не ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК на решение от 03.12.2009г. по гр.д.№ 428 / 2009г. на Софийски градски съд по жалба на М. С. М..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top