О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
гр.София, 11.04.2012г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател:надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1409 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 21.04.2011г. по гр.д.№2815/2010г. на ГС София, с което са отхвърлени предявените от Щ. Д. искове с правно основание чл.59 и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – Щ. С. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на процесуални въпрси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е оставил в сила решение от 22.12.2003г. по гр.д.№21252/2003г. на РС София , е отхвърлил предявените от Щ. Д. искове с правно основание чл.59 и чл.86 ЗЗД. Решението е постановено след като с решение № 664 от 04.03.2010 г., по гр.д. № 2851/2007 г. на Върховен касационен съд, I г.о. е отменено решението от 17.10.2006 г. на Софийски градски съд, по гр.д. № 1264/2004 г., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Съдът е приел за установено, че със заповед № РД-17-89/ 28.06.1991г. на М. на индустрията, търговията и услугите е преобразуван О. з. „П. Ч.”, [населено място], поделение на фирма „П.” – София, в акционерна фирма „Ф.-АФ”, [населено място], като акционерна фирма „Ф.-АФ”, [населено място] поема съответната част от активите и пасивите, както и другите права и задължения на фирма „П.” – София по баланса й към 31.03.1991 г. съгласно разделителен протокол. Прието е също така, че видно от скица от 14.06.1994 г. на [община] се установява, че имот пл. № по плана за оземляването на [населено място] съдържа 18765 кв.м. и в него попадат следните имоти, съгласно неодобрения кадастраленплан на [населено място], изработен през 1984 г.: имот № – С. и ВЕ Б. от 84 кв.м., имот № – Ф „М. конструкции”- София от 1 354 кв.м., имот № – А. завод- София от 776 кв.м., имот № – О. завод „П. Ч. от 3 819 кв.м., имот № Ф. „В.”, [населено място] от 2 460 кв.м., имот №- [фирма], [населено място] от 423 кв.м., имот № 9– ф. „Ф.”, [населено място] от 2743 кв.м. Съдът е установил, че на 08.06.1995 г. между Щ. Д., М. К., И. К., З. К., като наемодатели на форма [фирма], и [фирма], като наемател, е сключен договор за наем, по силата на който наемодателите предоставят на наемателя за временно и възмездно ползване терен от 2743 кв.м. от собствения си парцел, находящ се в строителните граници на [населено място], в м. „К.-зигрите”, парцел № от земеустройствен план, възстановен с решение № 92А на Поземлената комисия- [населено място]., като съгласно чл. 1.2. от договора той влиза в сила от 01.01.1995 г. и има действие до 31.12.1995 г. и се подновява по взаимно съгласие след изтичане на срока, срещу наемна цена е в размер на 30 лв. за кв.м. за 12 месеца или общо 82 290 лв.
Прието е за установено по делото, че на 16.07.1998 г. между Щ. Д., М. К., И. К., З. К., е сключен договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите на страните, с който те са се споразумели, че Щ. Д. придобива в дял и става изключителен собственик на 4 броя недвижими имоти, сред които в т. 3 е записана нива с площ от 8453 кв.м., четвърта категория на земята, находяща се в землището на [населено място], в м. „К.”, представляваща имот пл. № по скицата проект за делба., като в договора за делба е посочено, че този имот представлява част от имот с пл. № 1 по плана на [населено място] с площ от 16905 кв.м., разделен на два парцела съгласно проекта за делба.
Съдът е взел предвид представеното писмо от [община] изх. № 380/ 05.09.2001 г., в което е посочено, че имот с пл. № е собственост на наследници на К. и С. Д., като е възстановена по ЗСПЗЗ в стари реални възстановими граници, както и че до 1994 г. [фирма], [населено място] е плащала наем на кметство [населено място]. В писмото се сочи още, че имот пл. № не е включен в строителните граници на А., а почивната база е изградена върху земеделска земя. В производството е прието заключение на извършената съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че имот № представлява част от имот № , който е земеделска земя и е бил ползван от ответника за почивна база. Върху част от имота към момента на огледа, извършен от вещото лице, се намират почти напълно разрушени сгради.
При новото разглеждане на делото е прието заключение на нова съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че почивна база на [фирма] е заемала части от спорния имот № , както следва: 2 743 кв.м., в която част от имота се е помещавал хранителния комплекс на почивната база (столова, кухня и пр.) и 2 132 кв.м., която част се е заемала от легловата база на почивната станция – бунгала.
При така установените обстоятелства по делото съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД е неоснователен. Съдът е приел, че процесният недвижим имот е бил земеделска земя, който е бил внесен в ТКЗС и за да се възстановят правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, следва да е налице решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне с приложена към него скица, с която да се индивидуализира същия. Изложени са съображения за това, че решението на Поземлената комисия има конститутивно действие, поради което и наличието му е абсолютна предпоставка, за да се приеме, че собствеността върху земемделските земи е възстановена, но такова не е било представено по делото от жалбоподателя-ищец в производството. Съдът е приел, че не е доказано да е осъществена реституция на притежаваните от наследодателя на Д. земи, поради което и извършената между наследниците на същия делба не създава право на индивидуална собственост върху спорния имот за жалбоподателя, тъй като договорът за доброволна делба не е породил действие на ликвидиране на твърдяната съсобственост, при което Д. да е станал изключителен собственик на част от земеделския имот. Прието е, че отговорността на ответника по чл.59 ЗЗД не може да бъде ангажирана за процесния период от 01.01.2000 г. до 01.01.2003 г. /тогава имота освободен/.С оглед съображения за неоснователност на иска за главница, съдът е счел че е неоснователен и предявеният иск за присъждане на мораторна лихва върху претендираното обезщетение, което като акцесорно вземане не се дължи при установена недължимост на главното вземане.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл в решението по процесуални въпроси които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: води ли нарушението на чл.188 ГПК/отм./ до материална незаконосъобразност на постановеното решение, следва ли въззивният съд да се произнася по преклудирани възражения на ответника и следва ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол на индивидуален административен акт по силата на който е осъществена реституция на имоти при липса на възражение от ответната страна. Представя решение от 10.08.1988г. по гр.д.№286/1988г. на ВС, в което е прието, че съдът обсъжда всички доводи направени в първата инстанция, решение от 09.07.1956г. по гр.д.№4080/1956г. на ВС, в което е прието, че съдът, за да приеме даден факт че съществува следва да обсъди всички доказателства по делото.
Върховният касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. На същите е даден отговор в задължителна практика на ВКС, изразена в постановените по реда на чл.290 ГПК решения : решение от 22.02.2011г. по гр.д.№ 1863/2010г. ІV г.о. на ВКС, решение от 29.03.2011г. по гр.д.№ 1276/2009г. ІVг.о. на ВКС, решение от 27.07.2010г. по гр.д.№ 1218/2009г. ІVг.о. на ВКС и решение от 07.01.2011г. по гр.д.№ 1971/2009г. на ВКС. В същата се приема, че правилото на чл.188 ГПК (от 1952 г.), който е приложим от въззивния съд, предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства. Прието е, че при обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото е без значение коя от страните твърди съответния факт и с процесуалните действия на коя страна той е доказан. За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Посочено е, че пред въззивния съд е допустимо да бъдат използвани от страните нови защитни средства, представляващи фактически твърдения, свързани с изгодни за тях правни последици, като използването на защитни средства от ответника като възражения срещу предявения иск е наложително, тъй като те се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право, е деня на приключване на устните състезания. Поради това, ответникът следва да изчерпи всички свои възражения, които може да направи срещу предявения иск до този момент. Прието е също така, че при разрешаване на гражданскоправен спор за собственост на имот -възстановена земеделска земя, съдът не е обвързан от решението на поземлената комисия или на административния съд по чл.14 ал.3 ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделската земя в реални граници. Решаващият граждански съд упражнява косвен съдебен контрол на посочените реституционни актове дали са били налице условията на ЗСПЗЗ за връщане на земята. Въззивният съд е дал отговор на поставените от жалбоподателя процесуални въпроси в съответствие с така установената съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1-3 гпк на решение от 21.04.2011г. по гр.д.№2815/2010г. на ГС София, по жалба на Щ. С. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: