О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
София,14.03.2013г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 1283/2012г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от В. Д. срещу решение от 28.12.2012г. по гр.д.№ 3513/2011г. на АС София, с което са уважени частично искове с правно основание чл.258 ЗЗД, вр.чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят В. Д. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото-основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Ответникът Р. С. Х., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил В. Д. да заплати на Р. С. на основание чл. 79, ал. 1, предл. 2, във вр. чл. 258 и сл. ЗЗД, сумата от 30 703 (тридесет хиляди седемстотин и три) лева – обезщетение за неизпъление по договор за изработка от 01.07.2002 г. – заместващата облага, съизмерима с паричната равностойност на обещан като възнаграждение по договора недвижим имот. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД за времето от 11.11.2002г. до 23.06.2004г., в размер на 300 лв., е отхвърлен.
Прието е, че с договор от 01.07.2002 г. страните са постигнали съгласие по възлагане от ответника ищцата – лично или чрез наети от нея лица или фирми, да извърши изработване, монтаж и остъкляване с П. дограма на 399 кв.м. в жилищна сграда в [населено място], като са определени срокове за изпълнение на задължението за изработката (включително доставка и монтаж) на дограмата. Установено е, че е договорено в 10 – дневен срок след 31.10.2002г. възложителят да прехвърли на изпълнителя собствеността върху апартамент № 6 във вход „Б” на 2-ри етаж в същата сграда, заедно с мазе № 6, като неговата стойност е посочено че възлиза на 18 504 щатски долара. Прието е, че видно от анекс от 24.12.2002 г. страните по договора определили стойността на процесната дограма – 18 953 щ.д. и стойността на апартамента и мазето – 18 504 щ.д. и разликата от 449 щ.д. е изплатена от възложителя на 22.07.2002г. с разписка помежду им за 500 щ.д. Установено е по делото, че на 22.12.2003г. ответникът продал жилището, уговорено като насрещна престация по процесния договор, в полза на трето лице. Съдът е счел, че от събраните доказателства се установяват, че изпълнителят по договора е осъществил точно дължимия от него резултат, работата е приета от поръчващия, за което свидетелства издаденото през месец юли 2004г. удостоверение за въвеждане на сградата, където е монтирана процесната дограма, в екплоатация. Прието е, че договорът е изпълнен съобразно уговорките в него (т.е. работата е извършената съгласно договора по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД).
Изложени са съображения за това, че преценката на доказателствата в тяхната съвкупност налага извод, че изпълнителят е осъществил дължимия резултат по договора за изработка, поради което поръчващият не е могъл да разкъса облигацинната връзка помежду им (каквото е инициирал с нотариална покана до ищцата) и за него е възникнало задължението да заплати възнаграждение. Прието е, че в случая то се съизмерява с паричната равностойност на обещания като насрещна престация недвижим имот – апартамент, чиято стойност в договора е определена на 18 504 щ. д., т.е. това е заместващата облага, която при неизпълнение на договорното задължение ищцата има право да получи. Прието е, че изчислена при курс на 01.07.2002г. за 1 щатски долар – 1. 960730 лева тя възлиза на 36 281. 35 лв. (за 18 504 щ. д.). Тъй като искът е предявен в размер на 30 703 лв. и няма изменение чрез увеличението му следва да се уважи в този именно размер – т.е. изцяло.
По отношение на лихвата е прието, че в случая ищцата едва с исковата молба (уточнена в о. с.з. на 30.11.2004 г.) предявява спрямо съконтрахента си претенция за обезщетение за неизпълнение на договорно задължение то едва от датата на исковата молба – 23.06.2004 г. последният се счита поканен да изпълни и се поставя в забава. По тези съображения претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 300 лв. е неоснователна и я е отхвърлил.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на въпросите от значение за спора: допустимо ли е съдът да се произнесе по иск с който не е сезиран, въвеждането в експлоатация има ли значение за приемането на работата по договора за изработка. Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, че същите са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Представя решение от 28.05.2011г. по гр.д.№490/2010г.ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че в исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право и решение от 07.12.2009г. по т.д.№342/2009г., ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че и с произнасянето по непредявен иск се подменя предметът на спора, което води до неправилен изход на делото, тъй като съдът прави изводите си върху факти, каквито ищецът не е твърдял и по каквито страните не са взели отношение.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК, тъй като дадените от въззивния съд разрешения на поставените от жалбоподателя въпроси е именно в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз и в представените от жалбоподателя решения. Съдът е разгледал предявен иск и при анализ на доказателствата го е счел за основателен. В практиката, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 13.07.2011г. по т.дело№ 1056/2009г. , ІІ т.о. на ВКС, не съществува спор, че в същината си приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му. Приема се, че приемането по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение.
Практиката, по поставените от жалбоподателя въпроси не е противоречива, нито неправилна, което да налага допускане на касационно обжалване за нейното изменение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.12.2012г. по гр.д.№ 3513/2011г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: